Тодор Ников – Агония

Размитият образ на сърцето отплува отвъд по тъмните води на историята. Разстрелват душите, които нямаме, превързани с червената лента на агонията. И това е целият ни живот, и това е цялата ни смърт. С удоволствие ви представяме най-новите стихове на екзистенциалния пътешественик в географията на времето и Апокалипсиса – младия поет Тодор Ников от Венеция, Санта Мария дел Фиоре, Шьонбрун и Търново.

 

янтра

измива скалите
над каменните дворци
измива кръвта
на падналите завоеватели
измива величието
на латинския император
измива богомилските души
потънали във нея
поглеждам я отвисоко
размитият ми образ
отплава там – отвъд

 

влаковете

тръгват назад към мен
кълба от пара е тяхната въздишка
изпращам своето бягство
с bon voyage на релсите
светът привързва очите ми
с последната останала
червена лента

 

Преображенски манастир

О вяра праведна
ужасени погледи на икони
оплискани в кръв
пепел кости и прах
свято място в огньовете
посечено с ятаган
разрушен сезон
от прокълната природа
в пъкъла на своето аз
не мигвам
пред колелото на живота
от захарий зограф
в което единствено с блажена усмивка
примамва сладострастно смъртта
седем века вече
манастирът озарява душите
каквито аз и ти нямаме

 

Санта Мария дел Фиоре

Брунелески изгради цветето
което липсваше единствено
в аурата на Дева Мария
поразен от силата на вярата
нищожен съм
пред катедралата
с форма на латински кръст
не чувам как зад мен
се смее тихо дяволът

 

Духът на Гурко

се рее вечер
по възрожденската улица
по дъбовите чардаци
старите лозя
провиснали от тях
кривите завои
запомнили до днес
стъпките на дякона
Гурко ни освободи
за нова робска форма

 

Кобра

Целувка по устните женски
е морално престъпление
когато си мъж
самото гледане в очите й
е акт на насилие
Запада е нежен
импотентен
лявото се предпочита тук
в Иран виси на кранове
с примка през врата

 

правя

поетични опити
когато канелата на рахнев
надрусва моето кафе
Германия е чиста приказка
за столипиновите ерудити
войните са рожба
на човешката любов
самоубийството е наркотик
за избраните
когато часовниците
се разливат по лицето на Дали
отмервайки обратното време
до възнесението
на неправедните пророци
когато твоята кръв
е моето мастило
с което те обезсмъртявам
за цяла вечер
в мемоарите
на московска уличница

 

имам нужда

от пролетен аперол шприц
в късната зима
на моята мъглива тъга
на някоя италианска улица
с каменни зидове
помнещи Нерон
под сълзите на лилавите глицинии
напомнящи ми топло
твоята прозрачна сянка
в нощта на римските пожари
в които изгоря моят храм
изграден от дяволско разпятие

 

Шьонбрун

достига с дългите си
рококо мигли
небето в сетивата ми
обагрен с цветовете
на Хабсбургските изроди
съм изсъхналото цвете
в градината Privy
вехнещо под яркостта
на имперската агония

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments