Поезията на Марин Маринов е силно, отлежало, мистично вино, което пием от другата страна на времето. Тя идва с „твоите очи“ и ще остане винаги. Един от най-добрите ни живи поети.
Твоите очи
Гърция ни гледаше от бреговете на Егея
с очите на маслина, с очите на оранжевите мандарини
и сънените мрамори, които се люлееха с вълните,
докато излязохме оттатък островите вечерта,
оттатък маранята –
с корабният нос обърнат все на юг,
към други острови,
обвеяни от ароматите на Африка.
Така е хубаво, любов, да ти разказвам
в сипкавия здрач на вечерите цветните си приказки,
от хълмите да слиза нощната роса
и да не се чудя сутрин на цъфналата непонятна роза
върху плочите от дялан камък и зелен гранит,
под улука на стрехата;
котката е срязала дланта си,
капе, и ме гледа с твоите отсъстващи очи отгоре – бездънно синьо –
по-жестоки от глазурата над водовъртежа
в стихналия залив, наблизо
по пътеката край боровете, посипана с иглички.
Не бързам
42 градуса, 03. минути южна ширина, изписа капитанът
в корабния дневник.
„Тук скрих скръбта си в първата четвърт на младата луна.“
Сигурно ме чуваш още,
но аз за никъде не бързам, останал на чакълестия бряг
с натрошена сол и едър пясък,
и нощ след нощ
вълните ми разкриват виновните си чувства.
Сигурно ме чуваш, достатъчно е да си будна
от другата страна на времето,
с летния възторг на чучулигите в полето,
а тука ми е северно под лудите съзвездия,
които сменят непрекъснато местата си и се забавляват;
и как ме доближаваш, доверчиво,
прозрачна чак до костите в следобеда,
с една препаска само, червена като кръвта ти;
държа те още над водата пъстроцветна –
сякаш че паунова опашка в огледало –
държа те като младенец
и нито полъх, нито глас:
следи по пясъка от нежните нозе на видра,
капки кръв –
оронени листа от дива роза по скалите.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019
