Светлината огражда живота ни и се затваряме в себе си. Небето потъмнява, докато погледът ни бърза между хората, за да разберем, че на този свят вече всичко се е случило. Очите ни са все по-навътре в тъмнината в новите стихове на Палми Ранчев.
Александър Арнаудов
С ЧЕРЕН МОЛИВ
Небето бавно потъмнява.
Високите дървета
са нарисувани с черен молив.
Не забелязвам себе си.
В ниското. Или високото.
Няма как да се открия,
щом съм само мътен поглед.
И каквото виждам.
РАЗБИРАНЕ
Погледът ми бърза между
хората. Спира срещу някого
да отбележи, че е различен.
Едва ли ще го видя пак.
Случайно е присъствието ми.
И разминаването с непознати –
уточняващи маршрутите си мравки.
Погледна ли ги в лицата са хора…
Хора, хора, хора… Само хора…
Обръщам се след красивите жени:
колко е различна представата
за съвършенство. Движението
не спира, когато сядам в кафене,
на което пише: Отворено от 17-ти век.
Изглежда лесно да изчезна.
Дори завинаги. На тази улица
всичко вече се е случило.
И не знам защо продължава.
Или бавно го разбирам.
КЪДЕ ОТИВАМ
щом държа
очите си отворени –
все по-навътре
в тъмнината.
Лесно е да продължа
със затворени очи.
Ще се събудя
да възкликна: Ах,
колко съм далече!…
Или няма да се будя.
ОТНОВО КЪДЕ ОТИВАМ
Още подреждам багажа.
Отстъпвам случайността
да довърши каквото не мога.
Не се интересувам какво слага.
И какво ще извади накрая.
Очаквам да тръгна.
Да съм в хармония с непознати.
И да блуждая сред тях.
ВСИЧКО
бързо отминава. Къде ли отива?
Ако никога и никъде не пристига.
ЛУНАТА СЕ ПОЯВИ
върху покрива на червена
трамвайна мотриса.
Задържа се с усилие
в горния край на вагона.
Загуби равновесие.
Ловко скочи в движение.
След безброй нощи
и тази среща е различна.
ОГРАДЕНИЯТ ЖИВОТ
Неочаквано ярка светлина –
нещо важно ще видя.
Истински мое, на приятелите,
или на хората наоколо.
Искам, търся – не мога
да го открия – няма да мога.
Тогава затворих очи
и видях – оградения живот.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019
