Весислава Савова – Дългият път

Корените на живота пресъхват след дългия път. Спомените остават с нас до края и живеят отвъд. Не забелязваме как времето минава в новия разказ на Велислава Савова. 

Александър Арнаудов 

 

Дългият път

– Ей, ханджио, налей ощ‘ едно!

Барманът Джим излезе от унеса си, сепнат от подхвърлената реплика. Искаше му се да се разкрещи – не беше ханджия, не сипваше, когато някой вече е прекалил с пиенето, а още по-малко, когато се изразява по този начин. Искаше му се, но този слаб, отдавна небръснат, с прашасали дрехи и зачервени очи човек беше единственият му клиент. На всичкото отгоре, трябваше да плаща сметки, да завърши университета, да помага на майка си… Въздъхна и, без да каже нищо, се протегна към бутилката евтино уиски, което непредвидливо, беше върнал на рафта.

– Само това и стига толкова! – все пак, имаше изисквания и беше длъжен поне да предупреди за тях.

– И що? – клиентът му ставаше все по-нагъл, но вече му беше безразлично.

Джим, по документи Денислав, искаше тези две години да минат възможно най-бързо и да замине за САЩ. Майка му го подкрепяше, откакто я убеди, че от чужбина ще ѝ изпраща много повече пари, а освен нея, нямаше други близки хора, които да го задържат.

– Разпоредби, какво да ти обяснявам… – трябваше да издържи, дори и такива като този окаян човечец срещу себе си.

– Ех, как бързо се сменят времената!

– Ха-ха! – трябваше да поддържа разговора, ако искаше поне оборот да направи. – Говориш така, сякаш си на сто години.

– Никой не брои годините, ханджио, никой, който знае, че пътят е дълъг. И требва да си има Пенелопа – да разплита вечер изплетеното през деня, за да го дочака. За туй немах късмет, но пък пребродих пътища – клиентът изпи на екс чашата си и я приплъзна към Джим, който този път се ограничи само с кимане.

– Я разкажи за тези пътища – Джим наливаше, вече без да възрази, а и му беше интересно да научи за всяко едно пътуване.

– Слушай бай си Минчо, момче – ръцете на клиента потрепериха, но този път той отпи само глътка от уискито, въздъхна и продължи. – Беше още по комунистическо, как му викате. Аз – на острова, дето и името му не ща да споменавам. Войничета, на моите години, ни пазеха. Некои от тех милозливи. Кога беха на смена, даже четох. „Одисея“ четох и все за чудовищата си мислех. Като теа, другите пазачи – все едно сенките от подземния свят са ги правѝли. Та издебнах аз една вечер, кога беха най-добрите – хем им беше жал, хем не си гледаха много-много работата. Мушнах се в джипката им, покрих се с брезента и зачаках. Или щеха да ме извозат, или – да ме убият. Ама то онова, на острова, живот ли беше… Заспал съм, а кога се събудѝх, джипката не беше мръднала. Ле-еко се отвих и надникнах навън. И що да видя, момче?! Ширнала се една поляна, а наблизо се чува смех – на момче и на момиче. Бързо вденах, че единият от войниците по любов е кривнал и пак ле-еко, се измъкнах от джипката, изпълзех до едно дърво и поседех малко, поседех, па надникнах. Видех ги къде се кикотят и хукнах в обратната посока. Късмет имах. Скоро ме качи една кола с чужда регистрация. Знаех, че са италианци, ама как да им кажа какво ми е дереджето? Тогава шефиора ме заговорѝ на български. Като разбра какво е, спре. Викам си, дано барем само ме изгони. Той обаче отворѝ багажника и вика: „Скачай!“ Оказа се, че е син на дипломати и тез‘ дипломати недолюбвали властта. Ама хитри, намерѝли начин да се манат при жабарите легално. Не ме питай как минах тези километри, докато най-после усетѝх свеж въздух и видех усмихнатото лице на синчето. Как бех ли? Все едно съм бил в корема на Полифем и он ме беше повърнал после. Ама лицето на момчето ми се сторѝ като бога на ветъра, Еол. То, убаво, но не можех да остана у дома им в Италията, че въпреки пазителите на ветровете, семейството на момчето, де, лестригоните-комунисти не спеха и вече беха избили много пътешественици. И къде-къде – ай у църквата. Там се грижат за „бедните“ души. Понаучих италиански, колко да си изпросим леб, па може и бой, ма на бой бех свикнал. Та веднъж, не щеш ли, една възрастна доня ме взе в дома си и вика, ше се жениме, та да останеш легално. И останах. Ама все свини гледах, дето ми беха по-добри другари от фамилията на донята. Не е живот туй, ей! И оттам, един ден, гледам кораб – живеехме близо до пристанището. Викам си, тръгвам – и сирени, и Сцила, и Харибда не моат ме спре. Дълго бе това пътуване, но накрая, сам, стигнах до Америката. Разкриха ме на кораба, как да не ме разкриха, но морячетата, че и капитанот беха добри и даже на шега го обърнаха. Първо разбирах, че ми се радват, като ме тупаха по рамото и се смееха, ама да видиш ти какво нещо е мозъка човешки… Слушах ги дни и нощи, те със знаци ми покажат що щат и ти да видиш, почнах да ги разбирам. Дълго пътувахме, но най-после стигнахме в Америката. Аз, все едно Атина ме бе преобразила като просяк, се озовах под мостовете. Там обаче имаше ощ‘ един българин и той ме научи на занаята на просията. Немаше Пенелопа – бех я оставѝл у България, Петранка се викаше. Ама разбрах, че в страната на мечтите, барем и просяк, мога да постигна много повече, отколко тука по онова време. Вървеха си годините, стана така, че си намерѝх дом, почнах работа като чистач и все по-добре ставах. Даже после портиер ме направѝха. Ама мисълта за моята Пенелопа не ми даваше мира. Кога разбрах, че вече лестригоните ги нема, изтеглѝх парите ми от банката – що гледаш тъй, мене ме ранеха и сметките ми не беха големи, за к‘во да харчим – и ай, тука! Ама късно е, либе… моята Пенелопа беше в един друг свят. Насила я омъжѝли за лестригон, а оня я уморил от бой. Да го намеря, ама какво от това. Та сега, сѝпи ощ‘ едно и да си вър‘я. Утре летим наобратно. Сега тука не е като преди, а тама не ми се чини толко ни рай, ни неограничени възможности, ма късно дойдох тука. Тебе, като те гледам, умен момък си, та си опичай акъла. Сега, навсекъде можеш отиде, ама да знаеш, че къде ти е пъпа фърлен, там все ще те тегли.

– Ех… – Джим се замисли. Нямаше си Пенелопа, но още не беше късно. А и какво толкова му имаше на живота, който водеше. Можеше да очертае бъдещето си, да следва очертаното, а лестригоните… Е, те вече бяха далече. Бяха го изпреварили в пътуванията си или се бяха преселили при Пенелопата на Минчо. – Хайде, последна чаша, тя е от мене, за историята.

– Нема, байновото, нема – те ти пари, че и бакшиш. Пари се печелят, ама корена пресъхне ли… Ай, със здраве!

Джим остана загледан след поклащащата се походка на вече излизащия през вратата, без да се обърне, Минчо. После почисти, заключи бара и за първи път си тръгна към дома с усмивка. Знаеше какво ще направи. А тези две оставащи години можеха да се окажат най-важните в живота му.

На другия ден се осмели и покани състудентката си Петя на кафе.

– Най-после – засмя се тя. – Вече мислех, че ще ти трябва цяла вечност, за да ме поканиш на среща.

– И щеше да ме чакаш, ако трябва, и двайсет години.

– Ами! Бях ти дала още двайсет часа и щях да рискувам аз да те поканя.

Смехът им стресна един навъсен, вторачен в екрана на лаптопа си,господин от съседната маса, но те дори не го забелязаха.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments