Роуз Траян – Viceversa

Държим света в дланите си и се отчуждаваме от себе си. Цветята увяхват отвътре, докато градът мълчи. Спомняме си отдавна забравена песен в новите стихове на Роуз Траян. 

Александър Арнаудов 

 

*
казват че една бримка
винаги следва друга
дали по чорапогащника
на барманката от снощи
или по плетения пуловер
на баща ти или пък там
някъде в очите ти бримките
капят и мокрят яката на
ризата която не ти изгладих
разплитам те до последния
конец на февруари на този
проклет месец на влюбените
на виното на сърцата на секса
разплитам този израстък
оставен да стърчи между дните
между стотните в които думите
се влюбват в точките и запетаите
за да могат после пияни и влюбени
да си причинят първите бримки
докато не разплетат и последните
изречения които са си обещали

 

viceversa

казах ти, очите са просто
шепа секунди, безвремие,
в което разменяме себе си
за някой, който да ни научи
как да живеем с едната си
половина, когато другата
е чужда и viceversa

 

*
научи ме пак да се усмихвам
държаща света в длани
споделени в междусекундието
ни докато ръката ти се протяга
към мен на площада в Лисабон
в Париж в Берлин в София или
просто в нас. където и да е това
на тази прогнила от дъжд карта.
научи ме пак да викам името ти
в три сутринта когато часовниците
са забравили да мълчат а аз се
събуждам в тъмното което така
и не заобичах. което така и не
споделих. защото всичко се учи
и всичко се забравя дори всичко
да си просто ти. просто нас.

 

няма страшно

вмъквам се в крачолите на настоящето,
оставайки миналото да лежи в калта.
гледам те през процепа на времето,
пускайки минутите зад себе си, като
трохи, които птиците ще изкълват след
първата ти стъпка. но ти не се обръщаш.
назад има само пепел, с която цапаш
обувките си. но няма страшно.

всички носим миналото с нас. секундарника
отмерва всяка крачка, когато нещо друго е
спряло да бие. дори камбаната в църквата
мълчи. и ти мълчиш с нея. малко на време,
почти закъсня.

гориш като зле загасена цигара.
като оставено огнище.

за огън са нужни винаги двама.

 

*
отнема 0,033 секунди

да промениш нечий
пулс и точно половината
за да спреш да си нечия
причина. да спреш да си.
отбиваме се за малко
достатъчно за да се разбием
достатъчно за да си тръгнем
за по малко от секунда
за повече от вечност. да спрем.

 

*
в ехото на егото си откриваш
че цветята вехнат отвътре
градът винаги мълчи след
война или след празник но
най вече когато една жена
плаче. мълчиш!
в тишината на спалнята си
разбираш разликата между
точка и запетая и че първото
е отрова а второто камшик.
и всичко е крайно необратимо.
кънтя в ушите ти като отдавна
забравена песен. като тълпа
гласове в собствения ти антракт
където пристанищата затварят
глухо след първото действие

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments