Стефания Милева – Трева

Прозрение

Баща ти не харесва нищо у теб. Ти си ревльото на мама. Не харесва бележките ти в училище. Не харесва приятелите ти. Не харесва професията, която си избра. Не харесва жените, с които си. Не харесва начина, по който мислиш, нито това, което правиш. Баща ти никога не намира думи, за да разговаря с тебе. Винаги се е дразнил, че не си като него. Сигурно е бил огорчен и тъжен много пъти, когато е искал да се гордее със сина си, а не е можел. Опитваш се да му простиш, че не ти даде мечта. Че не те подкрепи, когато дойде денят на голямото изпитание. Всички, които те харесваха, се разбягаха. Той единствен трябваше да остане, защото можеш да обичаш някого и без да го харесваш, най-вече детето си. А остана само Бог. И тогава ти разбра, че не си син на баща си, а дете на Бога.

Стефания Милева

 

Завръщането
от отвъд
преди да бъде
смях и път
е пролетна целувка
между
живота и смъртта
след нея
от сърцето,
от устните ти,
от очите,
от ръцете
расте трева

 

Колкото и бавно да вървя
пътят свършва
до камъка
до цветето

 

Пролетно равноденствие:
радост
в жилищния блок
дворната котка
бременна

 

На вятърните мелници
крилата
се изпочупиха
от недоказани вини
пожар
строши вратата
надраска с въглен
белите стени
отиват си нещата
само дървоядите
от стъпалата
им кимат
с восъчни глави

 

Усетиш ли
че се разтваряш
в сънна самота
покрай угаснали огньове
заслушай се
в сърцето
там някой пее и се моли

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments