Райна Вакова – Сенките на птиците

Поезията на Райна Вакова е такава, че сме убедени – за нея Хайдегер би написал есе. Органичният ѝ, неподправен романтизъм се превръща в истински „дом на битието“ дори и в радикално отчужденото ни от него съвремие.

 

*
Не знам.
Не чух.
Не видях.
Само помня.

 

*
Тази нощ без призраци
ужасно ми харесва.
Не брой кукувицата
за приятел на съвестта,
в която забравям името си
и сънувам,
че великденските зайци
ще ни намерят.

 

*
Нищо няма да ни липсва,
когато си отидеш
и когато си отида.
Някакъв ненаписан стих
ще си спомня
как сме острили молив,
когато хартията е била бяла
и няма да знае,
че сенките на птици
се извиняват на гнездата,
само когато
изсъхнат крилете им.

 

*
А може да не е сън
завивката на мъглата.
Вестник с утрешна дата.
Матрица без изход.
Какавида е времето.
Някога ще лети…
Сега може само да обеси
религията,
която ни измерва по ръст.

 

*
Каза ми ПОСЛЕ
и скочих в окопа,
който копаеха пролетите
на запомнените приказки.
А ти като политик,
хитър като лисицата
и ловък като лъва
избегна войната.
Не е страшно да се припозная,
страшно е смъртта
да не боли.

 

*
Светлина изпълва стаята
и прозорците са услужливи…
Дълго са чакали миглите
над миналото, което пари.
Ти вземи един цвят от полето!
Може да е и клонче.
Във вазата има място
за живот в разцвета си.
Какво като свършват еднакво
и мислите,
и смислите,
и зеленото…
Даже плътните сенки
са цветни понякога.
През другото време мрак
и цигара, която ме носи.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments