Александър Христов – Черно

Преди всичко – аз не съм поет и това, което пиша не е поезия. Не защото се считам за
прекалено неопитен, за да се окича с подобни звания, просто имам безкрайно негативно
мнение за тези две думи. За съжаление, към този момент положението в България е
такова, че поетите са такива хора, които считат мнението си за най-последната, висша
инстанция. Че тяхното изкуство е свръхгениално и по-велико от него няма. А това е
толкова грешно и невярно, защото то всъщност е най-лесната форма за творене. Вярно:
безкрайно красива и чувствена, но има много по-истински неща, които съществуват.
Хубаво е хората, които пишем стихове да си припомняме това по-често.

Александър Христов 

 

*
Видях го – той беше просяк
Видях го – той беше в черно облечен
И в него сам себе си видях как и аз
В черно вече втора година из улиците блуждая.
И в него сам себе си видях как и аз
В живота си не съм спирал да прося надежда.
И той полетя –
разпростре ръцете си като странен вихър.
Точно тъй като в някой странен сън –
Замаха със своите криле:
Помечта, замълча, изрева,
Подире сам си во студената земя се строполи.
Не посмя очи си да надигне,
Не посмя себе си да оплаче.
И тогава видях:
Видях го – той беше просяк
Видях го – той беше в черно облечен.
И веч с побели коси съзнах,
Във него видях, как като в огледало блести,
Че сам си и аз во черно блуждая,
Че сам си и аз нивга надежда не съм спирал да прося.
И как като в огледало видях,
Че животът минава –
Че аз съм вселена
И той също е вселена:
В нас отразени са две души – на ангел и демон.
И как той проси за своето тело,
А аз за своя дух.
Но как нивга ни аз, ни той сме сити
И во черно сред улиците с годините блуждаем.
Закъснели сме – улиците опустеха,
Нощта се спусна и кат хищен звяр
Не плътта, а душата разкъса.
Зората подире пристъпи плаха, тиха,
Човеко поздрави и човеко нея поздрави.
А аз сам си сред платната продължавам
И виждам как сам си во черно из улиците скитам.
Примря звездата, небесо загря.
Той се прибра. В земята поглед отново заби.
Облече своите черни дрипи.
Видях го – той беше просяк
Видях го – той беше в черно облечен

 

Заговарям те в стихове през книга, защото ме е страх да ти приказвам на живо в проза

Днес сякаш времето върви
с неумолима скорост.
Ден след ден, подир минути
на ненаписани думи,
неизговорени изречения.
И неполучените.
Вече цели две години.

 

*
Пропадам, свличам се надолу –
бога ми, ти си почти гола,
май дори аз те събличам!
В момента сме само на една стъпка от екстаза.

ИЗВЕДНЪЖ ДОЧУВА СЕ ГРЪМ!

Събуждам се.
Навън вали.
Макар и преди изгрев.
Кучетата продължават да лаят.
Пак дочувам ония всекидневни битовизми,
без които някак не може,
но мястото не им е при изкуствата.
Ставам, излизам, продължавам.
Отключвам, прибирам се
На пода във всекидневната има паднала книга.
Странно никога не хвърлям книги –
как бих могъл да извърша подобно кощунство?
Вдигам книгата – тя е разтворена.
Поглеждам и онемявам.
Там го пише твоето име.
Надявам се да ме очаква.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments