Тодор Ников – Опиум

Историята е опиум за народа, който не знае, че е дошъл Апокалипсиса. Докато Буковски пада мъртвопиян в обятията на живота, а Ницше се страхува да не го изпратят в концлагер, мъртвият цар Калоян мечтае Солун отново да е български. Светците не заслужават да страдат и затова са светци – в най-новите стихове на младия поет Тодор Ников, които с удоволствие ви представяме в меланхолията и нихилизма на пролетния априлски брой на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Бутилката на Чарлс

Отново мъртво пиян
припаднал върху
листите хартия
върху своите антигерои
като самия него
като живота
с отпечатани букви
на грозното си лице
като живота
Буковски се съвзе
доизпи остатъка от бутилката
евтино и гадно вино
повърна и отново падна
нелепо
трагикомично
като живота

 

Нихилизмът на Ницше

отрече Бог
отрече мен
и теб
отрече онова
що нарича се добро
в болка се роди
свръхчовека
отричащ слабите
хромите
низките
и Ницше –
в разбито тяло
и рухнал ум
не бе създаден
за неговия свят
от самия него
изкован

 

Лука

удавен в меланхолия
на средни векове
виждам как
Пиаца дел Меркато
се усмихва на Пучини
от върха на
Сан Микеле ин Форо
Архангел Михаил
отдавна чака Антихриста

 

историята

е кредит
чиято лихва плащат
неродените още поколения

 

Синая

островърхите
дворцови покриви
пробождат неоренесансовият
небосвод
румънските немски крале
не пушат опиума
на световната слава

 

Солун

Бялата османска кула
гордо вее
своя гръцки флаг
бежанци в екстаз
се сливат с фестивала
прекарвам си нощта навън
с бутилка узо
до мен – убитият Калоян
мечтае града да стане български

 

Трявна

калдъръмените улички
ме водят към мостовете
а те – към вечността
на отминали времена
часовниковата кула
пие кафе на пясък
гледам църквата –
светците не заслужават
да страдат

 

Монтепулчано

Vino Nobile di Montepulciano
тече в тосканските ми жили
на Пиаца Гранде изгарят вещици
аромат на плът и вино
в хармония любовна
Палацо Комунале
сътворен от свише провидение
забива своя меч
в моето сърце

 

Сан Джиминяно

превърни ме в слънце
да докосвам нежно със
лъчите само Сан Джиминяно
да нахлувам през витражите
на Сант’Агостино
окъпвайки във светлината си
Палацо дел Пополо
кулите да топлят своите камъни
а аз да ги обичам тихо
но съм сянката
която хвърля
обесеният на площада
еретик

 

Париж

купих си билет за там
но поетите от Пер Лашез
ми го откраднаха
най-голямата галерия е Сена
в бордеите Анри дьо Тулуз-Лотрек
обича с четката си
куртизанките
Сакре кьор в Монмартър
недовижда
блясъка в Дефанс
аз останах тук
камбанен звън от Нотр Дам
ридае
печално копнее
за мен

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments