Ружа Матеева – Слънцето умира само днес

Облаците са айрян, разбит с кръвта ни и пресушен от жаждата ни за любов. Не вярваме на никого, най-малко на себе си, защото вярваме на всички, които са в нашето сърце и в най-новите стихове на редактора на електронно списание „Нова асоциална поезия“ – Ружа Матеева.

 

не вярвам на никого
защото вярвам на всички
с думите
пръснати стъкла
ти подавам китките си
не ме убивай
бавно

 

облаците са айрян
разбит с кръвта ми
всяка капка е молитва
изтрита от ръкава ти
говоря насън
но не чуваш

 

мъглата държи
ръцете ни
ако можех да шепна
щях да им пратя
вятър

 

в среза на утрото
нощта е още до мен
краката ти са кръстосани
подът гори
тръгни си сега
преди пепелта
да ни догони

 

камбаните бият
всяка неделя
няма те
на високия стол
прегърбен и тих
звукът е илюзия
за святост

 

ъгълът е дом
на недопитата ми чаша
ръката ти отмерва
тактове въздух
моята стиска
истинския разговор
и нищо не докосва
другото

 

нишка до нишка
в цигарата ти
вратата към стълбите
тежи като камък
лятото влиза
инкогнито
но ти оставаш горе
да дадеш на зимата
огънче

 

мислиш
че не те познавам
но небето е светлоотразител
очите ти имат
само една посока
кафява като пръст
обратна
на светлината

 

обикалям себе си
не споделям розовите очила
дори с теб
рамките са счупени
и никакъв мрак не може
да ги залепи

 

слушаш главата си
умът ти е проводник
на сърцето
само някаква
статична искра
дава знак
за късо

 

има ли правила
различни от нарушителите
питам лявото ти
периферно зрение
дясното
ме прегръща

 

работиш далеч
пиша ти
в тефтер без листи
нещо избухва
в голите клони
и най-после виждам
последния си изгрев
пет минути
преди края на улицата
завивам в погрешна посока
ти ми звъниш за пътя
не знам
е единствената ми
карикатура

 

петите ми
рисуват дъга
по овдовялото небе
цветовете утихват
по тялото ми
дъждът е спрял
завинаги
тук

 

подариха ми
забравена книга
авторът е скитник
стиховете просяци
редовете подпалки
за чуждо сияние
падам като троха
но не умирам

 

хората си тръгват
от човешкото
лицата им
се топят под слънцето
восъкът е небесен пластилин
след скритата дислексия
на светлината

 

психиатрията е покрив
отдолу море
лунички и потни дискотеки
косата ми се рони
под невидима ножица
хвърляш ми усмивката си
ластик с остри краища
фарът виси като одрана кожа
в нищото на погледа
моля те целуни
бялото камъче
на гроба ми

 

зелена ябълка
революция на половете
не е твоят живот
момиче
сложи чай
за който водата никога
не завира

 

къде отиде
братската утеха за единство
гърлата ни пулсират
от командното дишане
навътре
навън
но ръката ти e
толкова нежна
когато натиска
бутона стоп
за двама ни

 

слънцето умира само днес
разкодирай смъртта му
терасата е отскок
към сърцето ти
с всички магнитни бури
спаси ме
никога е синоним
на обичам те

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments