Юлия Радева – Психиатрия

Болката е нашето време, когато сме в смъртта на реалността. Истината е отвъд и всяка Задушница сме заедно. Сънуваме светлината в новите стихове на Юлия Радева.

Александър Арнаудов

 

Психиатрия
вътре съм аз, остригаха косите ми, спя гола върху дюшек разкъсан
и болката – на голо се усещат ръбовете на ръждясалата пружина – това отвличало съзнанието, отвличало,
насилствено искат да те забравя, да те изхвърля,
ненужна тетрадка в която те събирах преди,
преди любовта ми бе старателна
даже подреждах смъртта си
ти подреждал ли си смърт?
Десертно вино наместо помен, налей ми приятелю
това е удобното място, вечното, тук тук,
ако, тук ме прегърнеш между последното „обичам те“,
между хризантемите тъжни, лой от свещ гореща,
и залъка, залъка който делихме, сега
е между жито и гладно куче.
Ако, тук ме прегърнеш
така оставаме.

 

Хладно е днес на Задушница,
мъртво е,
и очите ми черни,
дишам наслуки, изплашена,
липсва ръката ти
и гърдите ми празни,
изгаря луната на снопове, вечерница зрее насила,
в ниското твоето
„искам те“ в ехото моето „да“,
хладно е днес на Задушница
мъртви полета, суграшица,
в библия роня думи: „Отче наш
върни ми го.“

 

*
От теб нищо не трябва, хвани ръцете ми,
аз ще се погаля,
ще се изплъзна, ще се обвия в чувства с очите ми
завинаги затворени, ще се слея с музика, бавно
на глътки ще пия въображение,
измислям по мен топлината ти,
безнадеждно,
вечерта ще утихна и луната топла ще е по гръдта ми,
в унес самотен те имам въображаемо,
за миг – цяла вечност нощта е и дано се напия,
дано се обичам достатъчно,
в утрото само слънцето галя, те и ръцете ми жадни,
луната на една ръка разстояние чака скътана,
знае как да ме има.
Слънцето ли е много изгряло
или съм от огън излязла?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments