Марин Маринов – Мистична нощ

Ако следва да слагам етикети, което всячески избягвам, четем перфектна херметична поезия с български произход, с дъх на Средиземно и Черно море. Философското е затулено от едно дионисиево витално усещане, „което никого не предизвиква или наранява“, щото някой скоро е запалил фенерите и сивата сянка се поколебава… Абослютна наслада на сетивата, която фино подтиква търсещия дух към други измерения.

Божидар Пангелов

 

Нощ

Мистична нощ с лимонена луна над древния амфитеатър,
където слизаме със теб по мокрите му стъпала
към тихата арена.
Но не това е толкова смущаващо, (подозирам че е сън,
защото тишината тук е някак си отвъдна),
а строгите лица на тези хора долу,
до вчера живи,
легнали сега в различни пози върху пясъка,
подгизнал в жълто от полета на светлината.
О, знам душа, все някога ще отпътуваш
от моя свят, изтъкан със мириса и вкусовете на една и съща
слънчева материя – цветя и пръст, стихнали гори и боровинки,
една и съща проста смес,
която никого не предизвиква или наранява.

Вечерникът играе вече във платната
на празничния кораб, опъва котвите
и някой скоро е запалил палубните му фенери;
предчувствие за дълъг път – какво ли казват
оплакващите чайки на дремещия ястреб върху острата скала
с пукнатини, дълбоки до сърцето – от там се стрелна сива сянка,
поколеба се като дим от сънена мъгла и се изгуби.

 

Из „Извадки от един корабен дневник“

-4-

Този вятър,
усетихме го по вълната от горещи приливи
и последвалото затишие, и ако бяхме се закотвили
по-близо до брега, до отвесните скали,
със сигурност е щяло да се удивим от посърналите дъбове,
от сгърчените им листа, до скоро свежи,
да се удивим от тишината им без пеенето
на птиците или да потърсим полъха на бриза.

Усетихме го по вълната от горещи приливи,
стоварили се върху палубата,
а мъглата с червеникав пясък, покрила хоризонта,
можеше да бъде само гибел, която не познавахме.
Натегнахме веригата на котвите,
като оставихме на времето да изпълни залива –
то идваше надменно, едва, едва,
с черна пелена отгоре и бучене на вихрушки
покрай бреговете.
Не беше чудно, че корабното куче заскимтя
под мрежите на бака, а къдрокосото момче от Тракия
стискаше в ръцете си недовършения ангел от липово дърво.

„О, сестро, ти, която държиш в едната си ръка
въжето на камбаната, а в другата си
възела на мъртвите течения,
нека бъдем съдени по законите на утринните светлини,
които първи падат в морето,
защото те не се променят.“

 

-5-

Видяхме ги на следващия ден за първи път,
да бързат към морето в яркия средобед,
като вдигахме котва –
жени с развяти дрехи, забрадени с кърпи,
някои отпуснати или смъкнати до раменете,
разпръснати коси; помагаха една на друга
като се препъваха по пътя и падаха в пръстта –
по-младите отпред, другите и с натежалите кореми по-назад.
Викаха след кораба ни с вдигнати ръце,
(проклинаха ли вятъра или се молеха?),
но полуделият южняк
връщаше обратно в устата гласовете им.
Протягаха оголените шии към небето,
също като онемели птици
с широките размахвани ръкави, кривяха устни,
забулени от вдигащата се червена прах;
дългополите им дрехи се развяваха и скриваха –
нагоре, надолу, като че ли плуваха сами из въздуха.
Не знаехме защо ни викаха и защо са толкова забързани.

 

Нещо повече

Не е трудно да обикнеш живота си
без причина,
така обикновен като подранила пролет
с въпросите на цъфналия дрян.
И ако се държахме смело като бодилите,
още живи върху пясъка в края на лятото,
нищо нямаше да застрашава
влюбените ни очи да потънат в забравата.
Това беше жест на безмерно търпение
да тръгваме и да се връщаме на един и същи бряг,
поради една и съща основателна причина
и да не търсим нещо повече
от сладката вода, която блика между младите дъбове
край лютичета и свежа папрат, край следи от диви патици,
оттатък пясъчната ивица,
съвсем в началото на планината.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments