Атанас Петров – Пета глуха

Сърцето на живота ни е пета глуха – коловозът, на който чакаме да дойдем завинаги на себе си. Чезнем в чернилката на мрака, стрити от слънцето, с най-новите стихове на поета Атанас Петров в рубриката Нова асоциална класика на нашето електронно издание.

 

Пета глуха

Не растат цветя край пета глуха
и пусто, тихо като в смърт е.
Само прилепите тук гугукат
и като гълъби в пространството кръжат.

А на първа коловоза се задъхва.
Бясно бяс отмерват релсите и в ритъм
семафорът зелен в нощта око нащърбва,
и експресният полита от глупостта ни аплодиран.

А на пета – пусто, тихо като в смърт е…

И сърцето ми като локомотив ръждясва,
писука с парата, свисти, дано го чуе някой.
Не останаха приятели, укриха се другари,
та нали край пета пусто, тихо като в смърт е.

Не растат цветя и една могила само
край пета глуха като цирей гроба ми похлупва.
Гасне вятър в тишината, лист подхване
и тихо, пусто като в смърт е…

 

Чест

В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник комуто щастието е изневерило.
А исках, само исках парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.

Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът й,
да се родят нещата, за които само си говорим.

И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата
на детството из двора.

Исках и да не вехне тъй самотно
стръкчето през есента родено,
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.

Исках, но защо ли толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес – нима честта
да се залъгвам с думи, и на стените да говоря.

 

Девойко

Кръвта съсирена спи,
отдавна почива свито сърцето.
Сбръчкана кожа и две очи.
Това остана… Вземи го.
Води ме, девойко, оттатък небето.

Оттатък небето можеш ли гробът отвори.
Да легне до мен Духът мълчалив.
Ще поговорим за старата кожа, за ножа ръждясал,
ще поговорим и ще полетим…

А ти ще протягаш ръце, ще се молиш зловещо
да надтича гласът ти босоногото ехо.
Ще скърцаш със зъби разярена до бога,
като дъжд ще плющиш върху камъка.

А ние далеко ще чезнем, далеко
на мрака в чернилката стрити от слънцето
и дано ни открие след време търсачът на щастие
като зрънце за посев, отляво, под своята дреха.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments