Събличаме кожата си и влизаме в чужда, за да сме вечно заедно. Любовта е паяче в мрежата на света. Безсмъртни сме на ешафода на паметта в най-новите стихове на Павел Павлов.
Александър Арнаудов
Паяче
Тази паяжина около очите ти.
И това паяче дето я снове,
което весело подскача върху миглите ти,
преди да се събудиш още.
Сънуваш може би цветя, полета,
легло от рози и закуска в него.
Сънуваш може би момче във мрежа,
и паяче с него как закусва.
*
Хванах те
да човъркаш нещо
в паметта ми
и те убих.
Друго не си спомням.
Раната ме отхвърли
като чуждо тяло.
Като кривото лице на болката.
За да ме чуеш
Изпочупих всичко около теб,
за да остана дълбоко счупен,
но в теб.
Ешафод на паметта
Паметта ми се оказа
прекалено къса,
за да те стигне.
И прекалено дълга,
за да си спомниш
първото ми желание.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019
