Рени Васева – Мъгла

Уличната лампа чертае пътя към вкъщи. Светим в мрака с последната си цигара. Мъглата е праисторията на света в дебютната публикация на Рени Васева, в пролетното тайнство на мартенския брой на списание „Нова асоциална поезия“. Успех и на добър час!

Александър Арнаудов 

 

*
Донесе ми жълти цветя…
Като онези на Маргарита,
обагрени в жълта тревожност,
които сама беше купила,
за да засити глада.
Донесе ми жълти цветя…
Като жълтъка на слънцето,
което Ван Гог нарисува,
а аз опържих за тебе в зехтин
и поръсих със чубрица,
за да заситиш глада.
В очите ми никнеха
вечните жълти цветя,
които потапях във вазата,
и гледаха заедно с мен
през отворения прозорец
цветната илюстрация
на един винаги гладен град.

 

Ежедневие
(По G.Skumov)

Разказите на Художника.
Една жена върви
след живота си.
Калдъръмът прецежда
лъчите на слънцето.
Никой не оставя следи
по вековните камъни.
Жената е миг,
ежедневие, оцеляване.
Топлината през зимата,
когато улицата
като гроб ще изстине.
Жената върви
под товара на спомена –
във очите ѝ чатка с подкови
едно весело, сиво магаре.
Небесна вода
се разлива по камъка.
Калдъръмът синее –
море, във което довчера
са плували риби.
Жената върви,
понесла живота на гръб.
Тоягата тънка
подпира гръбнака.
Подпира ли болката?
Къщите мълчаливо протягат
дървени пръсти
като кръстове.
Не отговарят…
Пътят е вече към края.
В дъното му наднича,
в зелено и синьо,
природното безразличие.
То е само свидетел
на всяко човешко усилие.
И го превръща във пепел.

 

Мъгла

Мъглата е и хаос…

Тя е праисторията на света,
която слива небесното и земното
в божествен акт.
Със нейното преодоляване
са свързани
безплодните човешки намерения.

Мъглата е контекст…

Поставени сред нейното говорене,
загубваме изконния си облик-
размиваме, размазваме,
променяме.
Мъглата винаги добавя
нови смисли.

Мъглата е и знак…

Приемаме я
като лого на изкуството.
Да скрием тук света,
да го покажем другаде.
Мъглата –
като сянката на смисъла.

 

*
Уличната лампа
беше сърп на луна –
долу, в тъмното, скрита
почти на ръба на нощта.
Чертаеше пътека по тротоара
и свързваше вход Б и вход А.
Двете сенки притичаха
под дърветата,
за да се прегърнат.
Аз стоях зад пердето
и светех в мрака
с тревогата
на последна цигара.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments