Хайри Хамдан – Мерна

„Спонтаността и естественото й поведение ме изумиха. Каква внезапна изповед, вода и цигара!” С удоволствие ви представяме откъс от новия роман на палестинския поет, писател и преводач Хайри Хамдан „Лешникови градини”, откъс от който се публикува за първи път на страниците на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Мерна

След като преодоляхме успешно стреса от първоначалната среща, скоро щях да я видя отново и двамата очаквахме интимни обещания, очаквахме да преминем към докосване и проникване в тънкия слой на облака на човешките взаимоотношения.

През цялото време бях напрегнат, знаех, че е настъпило времето, през което ще мога да се запозная с потайните подробности на нейната женственост. Имах чувството, че пътят води директно към спалнята на Клеопатра.

Наоколо – пустиня, огромни скали, планини и сенки, които прииждат от древността. Какво вълшебство! Какво мълчание и мъдрост!

Тук бях господин никой и тази самота ме водеше директно към корените. Моите страстни чувства бяха обвити с фината сянка на Мерна, жената, която се появи в ъгъла на европейския площад и някакво странно съпвадение я бе довело на няколко хиляди километра от онова „тамошното“ до древността тук, за да разменя с нея желана прегръдка.

Преди много години посетих Петра за първи път, но тогава имах среща само с пожълтелите исторически страници. Усещането ми към града в момента бе различно. Вървях през тясното дефиле към сърцето на каменната крепост. Знаех, че трябва доста да ходя, а срещу мен се втурнаха мощни коне впряг с файтони, единствения разрешен превоз. Възрастни хора и семейства бяха принудени да се возят в тях, поради големите разстояния в каменния град.

Стигнах до вътрешността на  града. Стоях пред превъзходната каменна хазна на някогашното царство, сякаш бях уловил аромата на Мерна, докато тя правеше поредната серия снимки, които да отпечатат нейния образ, нейните черти и вълнения.

Хазната стоеше величествено срещу мен, а слънцето плахо проникваше между високите стени. Продължих пътя си по кафявата пясъчна пътека, далече в дълбините на града. Край себе си видях останките на съда, килиите, гробищата, срещу мен се появи и театралната сцена.

Нямаше никакви растения, освен храсти хвойна, които бяха оцелели по върховете на разпръснатите хълмове, а в далечината зърнах моята любов. Въздъхнах дълбоко: „Ето я жената, която кара сърцето ми да скача и да забързва своите удари като нестихващ барабан! Ето я, усмихва се в средата на нищото.”

Приближих се до стрйните манекенки, докато те бяха заети да дефилират напред-назад, а Мерна бе облечена в коприна. Усмихна се, когато ме видя, докато смело и бавно крачех към нея. Да, можех да преодолея тежкото присъствие на обектива на камерата и всякакви други препяствия. Усетих много погледи, насочени към мен. Бях принуден да спра и да чакам.

По време на кратката почивка Мерна долетя при мен и поиска вода, много вода. Мразех сушата и знаех, че ще имам нужда от много вода, затова бях купил няколко литра, за всеки случай.

– Много съм жадна, Ади. Дай ми цигара!

Спонтаността и естественото й поведение ме изумиха. Каква внезапна изповед, вода и цигара! Много просто, наистина.

Тя отпи голяма глътка вода, след това дръпна страстно няколко пъти от цигарата. Погледна ме изразително и поиска да почакам, докато приключат снимките още около един час.

Обективът продължи да мига и да отпечатва още мигове суета.

Отдалечих се малко от мястото на снимките и седнах недалече от една хвойна. Исках да почерпя сили от нея. Кой знае, може да съм бил хвойна в някой предишен живот?

Умората личеше в очите й. Не знаех, че камерата може толкова да изтощава и да смуче жизнената енергия на хората. Въпреки това, Мерна не се отказа от усмивката си, хвана ми ръката и прошепна:

– Нека си тръгнем вече! Да вървим по този пустинен път. Моля те, имам нужда от самота! Искам да забравя обектива и врявата покрай тази интензивна работа. Проклета суета! Знаеш ли, колко е уморително да останеш часове наред в плен на режисьора и камерата!

Вървяхме бавно и мълчаливо, докато стигнахме до тесните стълби, които водеха до олтара. Оставих я да върви бавно пред мен. Тя бе сигурна, че не откъсвах очи от нея, че наблюдавам всяко нейно движение, сякаш тялото й бе внимателно написана симфония Crescendo.

Не успях да се въздържа, хванах раменете й, обърнах главата й към мен. Пред мен стоеше соната Decrescendo”.

Тя затвори очите си, очакваше докосване, следваща желана стъпка, а устните й в онзи момент бяха съдбовни. Докоснах устните й с пръсти, след което я целунах страстно Pianisimo”. Усетих мъжеството ми да се топи в същността на нейната женственост. Изгубих се в устните й. Нейният аромат ме плени.

Всяка жена си има свое специфично ухание и разбира се, бих могъл да я разпозная. Тя бе новата царица на Петра. Тя ме прегърна към гърдите си и каза:

– Ти си моя мъж, моя сън. Никой не ме е обичал така безусловно, както теб.

Безброй пъти я целунах, а наоколо беше горещо и пусто, както никога. В един момент я усетих да трепери. Потече сълза, последваха и още горещи сълзи. Тогава сякаш успяхме да докоснем недрата на историята и да докажем на Петра, че винаги има място за любов, въпреки камъните и сушата.

Бяхме сами. Никой не смееше да се разхожда толкова далече в каменния град при тези високи температути, и въпреки това имахме нужда от пълна и уютна самота. Каменният град нямаше да може дълго да ни пази от любопитните очи, а нищо не можеше да угаси нашия вътрешен огън, както и пълното ни отдаване един на друг.

– Ади, твоята кралица иска да се отдалечи от чуждите очи.

Хванах ръката й и се отдалечихме от пустошта към уединението, там където никой няма да зърне и подслуша въздишките ни Fortissimo”.

 

Откъс от новият роман на Хайри Хамдан „Лешникови градини”.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments