Стефан Гончаров – На север от настоящето

На север от настоящето диви облаци ближат калта и потъва в бездънната нощ застиналата святост на необратимото. Представяме ви най-новите стихове на Стефан Гончаров (след излизането на втората му стихосбирка „Смъртта не се чака“) в тъмната слънчева зима на мартенския брой на списание „Нова асоциална поезия“.

 

*
на север от настоящето
се влюбих
в несътворима липса

пространството
вечно проправяше път
на собственото си отстъпление
и така животът
винаги пристигаше след смъртта
на всичко

 

кръговрат

ако няма
немислими светове
нека ги създадем
преди животът
да започне отначало

 

времето е черен ореол

в утехата се губи
застиналата святост
на необратимото

 

*
свиквам с мисълта
че отвъд е просто
времето което
изгубих в очакване
животът да забрави
че ме няма

 

морето потъва
в пустини сол

вълните плуват вместо теб
дъното чака друг
удавници няма
сл. Хр. и
брегът е безсилие
което винаги те застига
преди да проходиш

 

ловът

прицелваш се
в липсата ми
и улучваш
Бог

 

*
зъби и нокти
пълзят под сухата кожа
на тялото което забравих
когато пристъпих към олтара
и излъгах живота
че завинаги е престъпник
който съм готов да приютя

 

*
няма да оставим следа
последните ще си останат първи
небето ще проговори на български
облаците ще са неонови покриви и
дъждът няма да спре докато не запалим света
децата ни ще хвърлят потни примки в тревата
крадецът ще се обеси в нощта преди възкресението
ще продължим напред

 

post tenebras

гълъб кацна на челото ми
и пусна корени
в кафеникавия ми череп

крилата му
пазят слънцето от моя
безкраен поглед

 

гостоприемство

сняг капе
от всяка рана която
надживя моето тяло
и всяко движение замръзва
във формата на спомен
който съм сънувал

понякога съжалявам
че зимата пристигна
преди всичко останало

 

за да не забравя

парцали и па́ра са
вътрешностите ти –
подземие в небе от
набързо разкопани площади
които снегът застроява
във формата на тяло
което гони залеза

 

надалече
небето се спуска
презряло от полети

диви облаци
се влачат по корем
и ближат калта

дъхът им залива
захвърлени сенки

дъждът им разкъсва
пътеки и гробища

градът гори
високо над потопа
където хоризонтът е восък

 

милост

червени реки
преливат в небето

Бог лежи във ваната ми
с прерязани вени

 

*
някой ден ще пристигна
в собственото си тяло
и ще открия
че животът просто
е отлагал невъзможното

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments