Маргарита Черникова – Doloroso

Поезията е тъгата в душата ни, широка като сянката на живота и дълбока като утаена кръв. С музиката й разбуждаме змията на съдбата си, чието кълбо се развива, старо като света. Добро за обичане е само това, което си отива, в най-новите стихове на Маргарита Черникова.

 

Добро за обичане

Земята прежѝвя трупове,
няма насита
като гигантска фабрика за рециклиране.
Един ден ще се задави
с утаената кръв
от войните,
абортите
и кланиците за душевно болни.
Миг ще рита и тресе,
но плюенето ще е забранено,
пушенето,
също връщането на
предмети и дългове
от минал живот.
Болна, в собствените си фекалии
ще издъхне на постеля от звезди.
Земните богове
с прекатурени тронове
ще побегнат,
а богатството им прах,
като плащеница сядена от молец
ще се върне при прахта.
Добро е за обичане само онова,
което си отива.

 

Doloroso

На колко години е реката?
Големите по-стари ли са?
А малките палави?
Губят ли се като подскачат
по камъните в дола?
Щом младото слънце
се изкъпе на лято,
пълнят ли се със злато?
Колко облаци могат
да се съберат в една река?
Колко е голям Духът?
Тръгва ли си когато съм тъжна,
а водата не побира тъгата ми,
която е по-стара от мен
и не зная откъде идва?
Сякаш с музика съм
разбудила змия и
кълбото й бавно се развива,
старо като света.

* doloroso: термин в музиката-тъжно, печално

 

Сенки I

Искам като дете да се свия
в пазвата на нощта и да спя.
Остарявам и обиквам нощите.
Вече не ме плашат сенките,
а липсата им.
Знам, че денем паяците
не са толкова големи,
но са истински.
Боя се от хората – паяци.
И от хора без сенки,
с незавършени форми.
Боя се от богове с красиви лица.
Трудно оцелявам
в собствената си истина,
но болката ме пази.
Плесница-истина, плесница.
Толкова са дълги дните и годините,
струва ми се,
да съм станала безсмъртна.
А един ден е колкото хиляда нощи.
Заспивам.
Преминава птица над главата ми
и аз усещам своите криле.
Знам, че сянката ми е широка.

 

*
Реброто ми съхне
и се втвърдява.
Ако животът
още дълго
го притиска
ще се строши.
Реброто ми,
си няма Човек!

 

*
В кутия от бонбони държа
най-съществените неща.
Стара сребърна обеца,
монета от новогодишна баница
и препинателните знаци
за моите стихове.

 

Март

Не го обичам.
Трябва да свиквам,
че мъжете по улиците
са гологлави
буквално,
жените бременни от зимата
наистина,
улиците са бели,
а на тротоарите яките
мръсни и протрити
като дреха на скитник,
той –
прозрачна, фриволна душа
обесен на тънката си яка.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments