По залез разстоянието между нас изчезва и потъваме в нощта. Оставаме сами в тъмнината, докато безмълвието ни дави. Любовта става спасителен бряг, когато извайваме цветя в скалите в новите стихове на Стефания Милева.
Александър Арнаудов
*
Всички сме
в люлките
на виенско колело
с мускулни спазми в стомаха
живот
в интервали
от време и пространство
*
Пастирка съм
на стада от мигове
пазя ги
докосвам ги
броя ги
както скъперник златото
и ставам тяхна сянка
*
Сенките на реалността
зазидаха входа
на тайната пещера
в мен
Времето го отминава
*
Любов:
всеки път
когато
си назъбена скала
извайвам в нея цвете
*
Между
не искам да мразя
и
не мога да обичам
има само
клон и клуп
*
Стремглаво
се спускаш
в кладенеца
на съмнението
мъртъв си
прегризе ли въжето
*
Книги вградени
в стените на душата ми
лавини от думи
кротко спят
*
Математика в чувствата:
единственото
невъзможно уравнение
*
Безмълвието
спасителен бряг
за близостта ни
в океан от думи
*
Зазидах прозореца
спомените
са по-ярки в тъмното
*
Една ниша за душата
сред безупречно подредените
атоми на тялото
привидно хаотична
орисана на призраци
всеки с песента си
далече
от тленната пепел
винаги
с пръст върху копчето
на катапулта
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019
