Стефания Милева – Зазидах прозореца

По залез разстоянието между нас изчезва и потъваме в нощта. Оставаме сами в тъмнината, докато безмълвието ни дави. Любовта става спасителен бряг, когато извайваме цветя в скалите в новите стихове на Стефания Милева. 

Александър Арнаудов 

 

*
Всички сме
в люлките
на виенско колело
с мускулни спазми в стомаха
живот
в интервали
от време и пространство

 

*
Пастирка съм
на стада от мигове
пазя ги
докосвам ги
броя ги
както скъперник златото
и ставам тяхна сянка

 

*
Сенките на реалността
зазидаха входа
на тайната пещера
в мен
Времето го отминава

 

*
Любов:
всеки път
когато
си назъбена скала
извайвам в нея цвете

 

*
Между
не искам да мразя
и
не мога да обичам
има само
клон и клуп

 

*
Стремглаво
се спускаш
в кладенеца
на съмнението
мъртъв си
прегризе ли въжето

 

*
Книги вградени
в стените на душата ми
лавини от думи
кротко спят

 

*
Математика в чувствата:
единственото
невъзможно уравнение

 

*
Безмълвието
спасителен бряг
за близостта ни
в океан от думи

 

*
Зазидах прозореца
спомените
са по-ярки в тъмното

 

*
Една ниша за душата
сред безупречно подредените
атоми на тялото
привидно хаотична
орисана на призраци
всеки с песента си
далече
от тленната пепел
винаги
с пръст върху копчето
на катапулта

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments