Във вените на времето, което ще ни надживее, тече топлата кръв на март, но вярата е зима. Вечна като живота и студена като надеждата, търсеща изход отвъд. Няма никой на масата, няма никой в човека, изгревът няма да дойде, защото е бил винаги тук: представяме ви най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия, двадесетгодишния поет, понастоящем студент по компютърни науки в Шотландия – Александър Арнаудов.
вярата е зима
няма да остане време
да погледне в очите си
за да си отиде
анатомия на времето
кръвта ми изтича до корена
на родословно дърво
в което всички са мъртви
за да не остана
нито на земята
нито на небето
годишнина
смъртта обикаля дланта ми
времето е небе
спряло в крилата на птиците
ще изчезнеш като светлина
за да намериш света
където всичко се разпада
спомени
нашите сенки в гледката
падат като статуя
в памет на всичко изгубено
времето ще ни надживее
вените се разкъсват
и стават корени на дърво
протягащи ръцете си
към последния сезон
който никой не чака
залез
светлината се разтваря във въздуха
увива се и прерязва езика ти –
името ми на небето
злото няма създател
църквата е тялото на град
който ще изгори
защото светът се ражда
като Бог в самотата си
изгревът няма да дойде
очите разкъсват небето
Бог ни даде светлина
за да го забравим
оставаме завинаги мъртви
време
домът ми гори с всяка крачка
когато разтварям дланта си
за да съм далече от небето
светлината говори човешка реч
и повтаря твоето име
отражение
небето се затваря в тишина
когато светлината не стига
за да виждаме посоката на гледката
света e протегната ръка
към Бог който вярва в сянката си
неделя
тишината преглъща времето
небето пада по очи
в забравен от Бога свят
няма никой на масата
няма никой в човека
нищото търси изход
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019
