Александър Арнаудов – Вярата е зима

Във вените на времето, което ще ни надживее, тече топлата кръв на март, но вярата е зима. Вечна като живота и студена като надеждата, търсеща изход отвъд. Няма никой на масата, няма никой в човека, изгревът няма да дойде, защото е бил винаги тук: представяме ви най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия, двадесетгодишния поет, понастоящем студент по компютърни науки в Шотландия – Александър Арнаудов.

 

вярата е зима
няма да остане време
да погледне в очите си
за да си отиде

 

анатомия на времето

кръвта ми изтича до корена
на родословно дърво
в което всички са мъртви
за да не остана
нито на земята
нито на небето

 

годишнина

смъртта обикаля дланта ми
времето е небе
спряло в крилата на птиците

ще изчезнеш като светлина
за да намериш света
където всичко се разпада

 

спомени

нашите сенки в гледката
падат като статуя
в памет на всичко изгубено

 

времето ще ни надживее

вените се разкъсват
и стават корени на дърво
протягащи ръцете си
към последния сезон
който никой не чака

 

залез

светлината се разтваря във въздуха
увива се и прерязва езика ти –
името ми на небето

 

злото няма създател

църквата е тялото на град
който ще изгори
защото светът се ражда
като Бог в самотата си

 

изгревът няма да дойде

очите разкъсват небето
Бог ни даде светлина
за да го забравим

оставаме завинаги мъртви

 

време

домът ми гори с всяка крачка
когато разтварям дланта си
за да съм далече от небето
светлината говори човешка реч
и повтаря твоето име

 

отражение

небето се затваря в тишина
когато светлината не стига
за да виждаме посоката на гледката
света e протегната ръка
към Бог който вярва в сянката си

 

неделя

тишината преглъща времето
небето пада по очи
в забравен от Бога свят
няма никой на масата
няма никой в човека
нищото търси изход

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments