Десислава Великова – Човек до доказване на противното

Представяме ви дебютната публикация на страниците на електронно списание „Нова асоциална поезия“ на Десислава Великова. Авторката споделя за себе си следното: „Родена съм на 10.10.1978 г. в град Русе. Учител по образование, хипар по душа. Имам публикации основно в литературни сайтове като „Хулите“ и „Public Republic“, една съвместна книга с Ангел Ангелов и първа награда в конкурса „Ерато“ за 2018г.“

 

Човек до доказване на противното

В този век дъждоок шумолящите пръсти
на вятъра не стигат да спасят
поне един човек –
болен от нямане,
щастлив до доказване на противното.

Природата скръства неумолимо треви,
духва спокойно кичур
от почти унищоженото си лице
и протяга пеперуди да ни погали –
единственото ѝ оръжие,
а ние неизлечимо човешки вървим,
преди доброволно да паднем
от върха на небето право
в милостивите ръце
на последния изгрев.

 

(Не)въоръжен грабеж на любов

В мрежа от стихотворни съдове
отглеждах си мъж –
спасително бедствие
и саможертвен вятър.

Имаше най-тъжните усмихващи се очи,
които могат да се срещнат
от тази страна на тъмата.

Събираше тялото ми тишина по тишина
в сляпата река на сънищата,
обръщаше сърцето ми по гръб
и ме обичаше.
Обичаше ме всякак.

Докато един ден сам
не се превърна в стихотворение,
а светът ми остана
да се крепи на детско пръстче.

 

Любовният бегач на дъждовни разстояния

Дъждът бяга в очите ти –
омрачени птици, които политат
единствено надолу
в нашето тресавище,
наречено Сбогом.

Кипнаха островите и
устните,
годините – прозрачни магаренца
все пъплеха нанякъде
и оставяха есен в косите.

Ръцете ти са пълни с меланхолия,
а моите още търкалят откъснато лято.

Не си тръгвай.
Почакай да мръкна,
да съблека това стихотворение
и тогава наливай дъжд
до ръба на сърцето ми – облачна чаша.

 

Думи, които ще променят света

Скрийте ме, скрийте, отшелници мои
във пръстите боси!
Аз съм пустинята – пламъче прося.
В колелото на четири вятъра
всякоя жажда е нужна.
Тотемите пясъчни шепнат:
“О, няма го Бога, о, Бога го няма!”
Не вярвайте, мои езичници,
мои тъги невидяни!
Всеки е Бог и аз вярвам:
невъзможното също го има,
но само с любов.

 

Широко затворени обятия

Когато зефирът налива залезни сълзи
остават моите мъже да спорят
за място в душата ми.

Първият е толкова крехък
колкото целофанена кутийка,
пълна с кадифени пеперуди.
Свършва бързо
(с търпението).
Зарядно за любов е.

Вторият е недостижимо спокоен,
може да спи безкрайно
и е видим единствено,
когато случайно се ядоса.

Последният флиртува със света
и е безсмъртен,
с усмивка на всяко рамо,
не се страхува от нищо,
дори от вечността.

Всъщност не са трима,
един-едничък е,
а мен през повечето време ме няма –
разтварям се в толкова много ръце.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments