Ружа Матеева – Скалпелът

Любовта е това стихотворение, след което няма да се родим повече.  И само Бог може да ни го посвети. Скалпелът на сърцето ни отделя завинаги от света с най-новите стихове на редактора на списание „Нова асоциална поезия“ – Ружа Матеева.

 

цялата тази
радикална съпротива
е за нищото в нищото
корените отдавна
са се впили в небето
мъртви сме
преди да проплачем
и в това е единственото ни
спасение

 

преди да се срещнем
животът е преполовен
бирата се е разгазирала
достоевски е попил
в студентските ми безсъния
обръщам се към стената
и скачам

 

прости ми
човешката слепота
и внезапното проглеждане
дъждът е собствения си чадър
не ме пази`
животът е дошъл
от водата

 

не си спомням
гледам право напред
с твоите очи
с твоите стъкълца
в капилярите
с твоята липса на сълзи
заключи ме като диамант
който да среже болката ти
и после да изтече
завинаги

 

колко тонове
подстригана поезия
дълга
къса
на каре
на букли
сърцето ми я издухва
като косъмчета по врата
към някого
някъде
и нито едно не се връща
при мен

 

не ми дреме
колко струва смелостта
тъгата ти е моята бездна
черна кладенчова вода
нечупливо огледало
приличаш на мен
колкото котката
на опашката си

 

чуваш ме
пиринчено звънче
в поляната на душата
не искам мислите ти
тялото ти е бяло
от снега по тревата
устните ти жигосват
настръхналата ми кожа
в съня си отдавна
не спиш

 

можех да бъда всичко
ученичка
когато си на петнайсет
гласът на бог
отворената врата
пред лицето ти
но се родих
твърде късно
затова съм снежинка
която не пада
никъде другаде

 

не ти давам себе си
то е толкова малко
кости и глупости
давам ти само
скалпела
на раздялата

 

миналото
филмите са живот
животът е клетка
клетката е ритникът
от който падаш на колене
хвърли ми погледа си
да ме издърпаш
искам да сляза с теб
в рая

 

дълбай по-навътре
гласът ти стига
само до вътрешностите
на съня
мълчанието ти е мина
поставена в сърцето ми
настъпи я
в точното време

 

отказвам да се върна
преследването свърши
залезът е пашкул
в утробата ми
ще се развие когато
сам стъпиш
в последната ми крачка

 

съблякох се по моя начин
първо защипах думите
като шноли в косата си
после ти ги подарих
но ти не разбра
какво да ги правиш
накрая сложих ръцете ти
на мястото на шнолите
прекалено е меко
каза

 

умът ми вече
не гони никого
душата ми превежда
сама себе си
свободна съм
всички татуировки в света
са на един език

 

може би когато
думите ми пресъхнат
като неоткрити извори
някой ще ми посвети
онова стихотворение
след което няма да се родя
повече

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 19, март, 2019

Comments

comments