Димитър Пенчев – Сънища

Очите ни са стрелките на времето, което е точно, само когато е спряло в часа на любовта. Кога сме будни и кога сънуваме, къде е границата между сън и реалност? И дали не сме будни единствено когато обичаме?  Отговорите на тези въпроси – в новите стихове на Димитър Пенчев, чиято най-нова прозаична книга „От дузпа в тъч. Епистоларни монолози“ вече е факт. Поздравления и успешен път на книгата от екипа на списанието!

Ива Спиридонова

 

*
Сънувах, че вместо сърце
имам часовник – без цифри.
И само очите ми, стрелки,
спрели времето в него на теб.

 

*
В сънищата си
единствено
към теб
препускам.
Тогава
не искам
да се будя
никога
никога!
Само
понякога
сънувам,
че съм буден
и умирам
в съня ти
без сърце,
което
не е знаело
да обича,
преди да
избяга
с любовта ми
към теб.

 

*
Цъфтят звезди,
изгряват цветя,
а аз се спускам
по лунен лъч
в съня ти,
за да те питам
дали ме обичаш
и независимо
от отговора,
утре сутрин
ще изгрея в
сърцето ти
и то ще пърха
в синхрон
с крилете
на пулса
в моето.

 

*
Когато те сънувам
ставам друг,
приличам на заспал.
Срещам те,
а сякаш не те виждам.
Защо не се обади?
Можеше да те позная
и сега да не си
измислена поема.

 

*
Само аз умея
да те сънувам
красива,
затова
обладаваш
съня ми.
Благодаря!

 

*
Спя с отворени очи,
за да не изпусна момента,
когато ще те сънувам наяве.

 

*
Сънят ме вика
с твои думи,
уви още съм буден.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments