Целият ни свят е най-далечната точка, до която мислите ни стигат. Там където е тъмно се превръщаме в светлина и се събираме в общото ни тяло на небето. Правим си гроб, за да прекараме в него живота си в дебютната публикация на Ейми Пехливанова на електронните страници на списание „Нова асоциална поезия“. Успех и на добър час!
Александър Арнаудов
*
Ако ми крещиш,
аз ще мълча.
Не. Казвам на поканата
със твоите обувки
да вървя.
Стягат ми.
Ако посегнеш,
ръка ще вдигна
само за защита.
Там, където си,
е тъмно.
Държиш свещ,
нека ти подам огън.
*
веднъж целият свят
ми е мойта стая
а върха на пръстите
най-далечната точка
която мога да видя
и да
знам
има врата там
ама точно тогава
на стена така прилича
после мислите си
едвам настигам
звездите са
на една плюнка
разстояние
и ми е тясно
тук
в това човешко тяло
*
предпорепделлен си
да летиш
защо тогава
дупки копаеш
гроб ли си правиш
да прекараш в него
живота
кажи ми защо
кажи си
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019
