Мона Стоянова-Хатиб – Мечките

Сърцето ни узрява за прошка, когато небето падне в краката ни. Чакаме да завали милост и целуваме живота с очите си в новите текстове на Мона Стоянова-Хатиб.

Александър Арнаудов

 

Когато мечките се събудят
Имат един мерак – да обичат

Разкази има много, момче. Колкото искаш. Но тези, които се помнят са едни. Това запомни от мене, преди да полетиш. Преди да полетиш ще ти разкажа този разказ, който няма да остави сърцето ти намира. Този разказ, който ще те накара или да си тръгнеш завинаги или да останеш тук завинаги. Ще ти разкажа една история. За хората, които не обичат… За мечките, които обичат повече от хората. Ще ти разкажа една история за заминаващите и оставащите. Няма да ти остава нищо друго, освен да направиш като звездите. Да си свалиш очилата и да слушаш.
Имало едно време едно далечно село. Някъде в планината. Затънтено село. Някои хора даже не знаели, че съществува. А пък и самите жители не желаели много да се разчува. Може би гузна съвест. Не знам… Надявам се да е така. Та тези хора имали на центъра чешми, пейки също. Там се събирали девойките. Знаеш. Пеели, танцували, играли. Някой момък минава и се закача с тях и той мома да си взема вкъщи. Така ставали нещата. Искаш семейство, отиваш при тази чешма. И нямало значение, че вече имаш. Можело и втора жена. Вярвали, че чешмата носела късмет. Че закриляла хората. Особено влюбените птички. Там всеки се чувствал у дома си. Чешмите са били нещо като храм. Дори на църквата толкова почит не се отдавало. А водата смятали за билков чай. За лечител. Пиеш и забравяш. Все едно четеш поема и поглъщаш. Да, такива са били техните вярвания. Докато. Докато мечките не се събудили от зимния си сън. Сега като се замислям, май е имало защо да става така. Може би хората не са били толкова добри, колкото изглеждали. Може би в самата невинност имало нещо ужасяващо. Нещо пронизително, което плашело дори белите дробове. Да, когато се събуждат мечките. Според теб какво правят мечките, когато се събудят ?
– как така какво? Искат да ядат.
Бърз отговор. Първичен. Мечките искали да ядат. Всъщност хората са хищниците, чедо. Гледай ме добре в очите. Ах, дете мое. Хората са най-безстрашните. Мечките са нищо пред тях. Хората могат да бъдат всички животни, за които може да се сетиш. Могат да бъдат и соколите, които те кълват. Могат и да бъдат вълците, които те изяждат, не защото са гладни, а защото се страхуват, че може да ги надминеш. Могат да бъдат лъва, който иска да властва над теб. Могат да бъдат пеперудата, която иска да види всички цветни територии. Могат и да бъдат пчелата, която ти досажда. Но не ти дава меда си. Могат да бъдат и змия. Въпреки че и тя е по-мека. Тя те отравя без да мисли. А човека те отравя всеки божи ден, малко по малко. Бавно, мъчително. Всъщност змиите предпочитат да избягват хората, да си нямат работа с тях. Докато човек човека не оставя намира. Могат да бъдат и куче. Уж вярно. Подаваш му ръка, а те хапе най-жестоко. Да, млади ергене. Ето хората са най-зловещите животни на земята.
Защото на онзи ден на онази чешма не мечката убила девойката, чакаща момъка. А тази, която е била влюбена в него. Първата жена. Онази лъвица, която не искала да изпуска своя лъв. Не е вярно, че мечките убили момичето. Пощадили са я. Колкото и невероятно да звучи. Те си тръгнали. Не мечките убиват, а хората убиват. Без да им мигне окото. Убиват новородена любов. Любов, която проплаква. Любов, която още не се е научила да ходи. Любов, която идвам се храни. Любов, която още не е видяла света. Да убиеш новородена любов е все едно да посегнеш на малко бебе. Любов, която още не се е научила да диша без кислородна маска.
– Дядо, кой ще повярва, че тя е убила девойката? Ако мечките са виновни в случая, то е трябвало да открият белези по тялото?
– Там е уловката, мечките наистина нападнали момичето, но я пускат. След като тя с последни сили запява любовната си песен. След като за последно се превръща в славей. Сякаш в тях нещо се пробужда. Мерак. Мечките искат единствено да обичат…
– А хората?
– Хората искат да властват. Хората искат да унищожават без да оставят следа. Искат да те изпушат като цигара останала последна. Искат да те превърнат в пепел. И да те пъхнат в пепелника. Хората не искат да обичат. Никога не са искали. Там, където има инат и власт, обич няма.
– Искаш да кажеш, че не са успели да докажат вината на първата съпруга?
– Нищо не се знае. Даже и това, което разказвам не знам дали е истина. Жителите на това село го пазят като очите си. Ако отидеш там не е сигурно дали ще се върнеш. Това не е история, може и разказ да не е.
– А какво е, дядо. Попита ме внукът като скръсти ръце и се загледа съзерцателно в очите ми.
– Това е легенда за мерака на мечките – да обичат. Какво е станало в селото, може само да гадем. И все пак избирам легендата за това как мечките искат да обичат. Избирам легендата за милостта. За прошката. Не избирам легенда за убийство, заминаване, унищожаване.

 

Kiss the life

Каквото и да става, не се отказвай от живота. Не го пренебрегвай, не го подминавай. Целувай го и по двете бузки. По очите, по нослето също. Целувай го страстно, ненаситно. С вълнение. С желание. Целувай го така сякаш утре няма да имаш възможност. Целувай всички моменти. И онези непоносимите дори, защото те учат да бъдеш това, което си днес.

 

Детелина за милост 

Толкова имам нужда да паднат от небето детелини. Безброй, че поне една да докосне рамото ми. Поне една да ми донесе късмет и нещата да тръгнат. Нали казват, че детелините притежават сила невиждана. Искам и аз да усетя тази сила. Искам и аз да мога да живея по най-добрия начин. Боже, нека се спре на мене детелина, моля ти се! Ще я прибера в саксия и ще я гледам вкъщи. Ще ме пази от уроки и няма да се налага постоянно да нося щит. Нали така?
Нека поне един път завали дъжд от детелини, а не от капки. Омръзна ми все да съм мокра. Омръзна ми все да чакам за дъга, която така и не се спира на моя прозорец. Днес не искам да очаквам, да наблюдавам. Днес просто искам детелина, която да оправи отношенията ми с него и да го омилостиви.

 

Узряла прошка

Разбрах, че прошката не се дава току-така. Разбрах, че прошката се дава на този, който я е заслужил. На този, който вече е узрял и е готов да я приеме. На този, който я оцени. Разбрах, че не бива да прощаваш на всеки, дори това да означава, че невинаги можеш да продължиш.
Прошката улеснява пътя ти и премахва мъглата, вярно е. Но ако получателят не я иска, не съжалява какъв е смисълът?
Така че понякога трябва да внимаваме на кого даваме прошка.
Понякога трябва да простим единствено на себе си, че сме били жертва, глупави и че са си играли с нас. Да си простим, че сме допуснали такова отношение.
Прошката е лекарство не за всеки, някои могат да получат алергична реакция, някои могат да не се поберат в кожата си. Прошката няма как да излекува този, който не иска да бъде лекуван.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments