Денис Олегов – Скитникът

Ние сме гробница в апокалиптичния кръговрат на историята. Търпим непоносима болка под ботуша на човечеството. Проклинаме света в новите стихове на Денис Олегов – най-социалният автор на списание „Нова асоциална поезия“, когото публикуваме на 9 февруари, защото има рожден ден. Честит празник и пожелания за бъдещи творчески успехи от името на цялата редакция!

 

Монолог на мравката

Аз съм страдаща мравка –
нищожен винт в системата на мравуняка.
Работя от първия пролетен ден
до последния лъч на луната.
И търпя непоносимата болка
под тежката стока и уморените сини клепачи.
Като всички останали
мъкна, и мъкна, и мъкна
в склада им продоволствие.
И пестя, и пестя, и пестя,
строейки рай за висшите твари.

Някога исках криле,
за да се вдигна над черната земя
над правдива религия
и смърт във застоя
преди предположеното,
незабелязано мое убийство
под ботуша на човешките власти.

Не живея на небето проклето,
но с мръсните лапи строя стълба
и бавно катеря
нагоре,
нагоре,
нагоре…

 

Крайградските гробници

Крайградските гробници са оставили времето
да прибира разпръснати атоми
на битки, спомени и цивилизации
под капака на вакуумен тайник.
Под глухонямото пладнешко слънце
събират прахта от стъпките ни
патриции, патрики, неверници,
въстания, армии и мъченици във дрипи.
И само случайното спиране
на старинна мотриса на релсите
разнищва стопирани кадри
на безбройни неписани хроники.
И пътникът няма да чуе
сълзливи молитви, възторжени викове,
звън на мечове и патронни полети,
и няма да вдигне глава.
Защото съгласен е.
Защото съгласие е.

 

Горим

Слушам приятелски глас,
че тази битка изгубих я
и идеята потъна във сенките.
Ний ще горим
като грешници в ада.
„Колко съм радостна,
колко се радвам“ –
шепне принцесата,
гледайки как се избиват
тълпи от васали
под чифта пантофи
износени.

Жарта ни отлита
към задни позиции
на лицева мимика.
Бръсначът на старост
изрязва живецът
и ни захвърля, и
безпощадно
оставя ни скитници.
Ний ще горим,
задето отдадохме,
задето оставихме
началния смисъл
във клечка кибрит.

И палят се снопове
с всички изгубили,
оставайки с брата
във боя.

 

Скитникът

„Не искам от живота вече нищо“
– Георги Славов

Бродеше в дрипите слепият мъж
в претъпкания мръсен площад.
Скита и проси, и молеше в шепа
да има за миг и малко трохи,
и късче от изгрев да пипне.
Да стисне до мръкване лъч от деня,

да вдиша замалко порив на вятър
и други безгрижни и боси илюзии
във прилив от димни комини.

Трака със лаврова клонка,
във ритъм на буря-градушка
скитаща зимна висулка,
изтискала болка от дланите.

 

Младият

„Много си млад и нищо не разбираш“, казаха.
Имат право, че не съм живял много.
Но и как човек да живее, като няма време,
а е впрегнат да върти кръгове по пистата?
И играе с другите на „болен здрав носи“,
защото мазохизмът е вродена добродетел,
пречупена в учтива дипломация и
минимален праг на потребление.
Старият разбира, че започне ли да грохва,
камшикът по гърба ще заиграе
на по-високи обороти.

И ако древните китайци са ни проклели
с интересните времена, то по-лоша е
стагнацията, в която най-мъчителното
е да си отвориш очите. А за другото:
„дий, робе, дий“. Нали живееш за „боба, леба“ и…мига!
И защо да прелива чашата, ако спиртът
дезинфектира и пречиства от вредни
помисли и организми?
Престарелите влъхви си вписаха борчовете
в мазния кръчмарски тефтер,
а съвестта отдавна стана част
от платения годишен отпуск.

Но какво разбирам аз?
Един пресован мозък в менгеме,
изтискан безпощадно от напрегнатите
сливащи се в утро-вечер тъмнини.
Далече е юношеството ви, за което
сочите ме със изкълчени фаланги,
защото претопява се желязото
на смелостта да носиш отговорност
за бягство от матрицата,
когато побелееш и си изпатиш.

Но нека съдерат гърба ми
и ме задушат с веригите
на кръговрата,
така че да не разбера
и да остана вечно млад.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments