Петър Канев – Майтап бе, Уили

Представяме ви трейлъра на дългоочакваната книга на д-р Петър Канев „Малки ръчички“. Сборникът с поезия, проза, комикси, мемоари и още куп отвъдни, паранормални феномени и изненади предстои да излезе през тази пролет. Успех и на добър час! Човекът е човек, когато е отвъд!

Отвъд отвъд… Как да започна? Когато през 2018 г. отново започнах да раждам нещо като стихове, след като повече от 18 години не бях писал в този жанр и въобще не предполагах, че някога ще го правя отново… Но това изобщо не е изречение…
Тези произведения от отвъд почти изцяло се дължат на авторските четения на свободната сцена на движението „Нова асоциална поезия“ в клуб MAZE на ул. „Христо Белчев“ №1 в София.
Идеята да представя нещо мое на тази сцена всъщност се зароди в Културния дом в Своге през 2017 г., докато слушах дъщеря ми Димитра Канева да чете изключителните си стихове там – в Артрок кафето, близо до паметника на Вутимски. Първоначално тази идея беше по-скоро абстрактна, в рамките на приятните мечти, които знаеш, че няма да се случат, въпреки че са напълно възможни, но не си чак пък приритал за тях, за да се хванеш да ги осъществяваш реално. Но просто така се случи, след като Васил Прасков ме помоли да му дам мои преводи на рок поезия от време оно за публикация в електронното списание „Нова асоциална поезия“. Аз му изпратих обаче не само преводи, а и мои стихове от казармата, които през 2011 г. бях преоткрил и изровил от стари тефтери и които ми харесаха, сигурно защото ги бях забравил напълно. Но отдавна ми се въртеше в главата и едно стихотворение, или по-скоро картина, за самия Васил – и това беше повод да го напиша на хартия; изпратих и него, както и нещо друго – песничката на едно момченце, което пееше под прозореца ми, докато се опитвах да си подбера старите стихове за нещо като стихосбирка, която подготвях за коледен подарък за Ради. Васил хареса онези мои неща, в които нямаше рима, и ги публикува в списанието. Покани ме на четене на движението в клуб MAZE; неговата идея не беше да чета мои авторски текстове (съществуваше смразяващо кръвта опасение, че така ще да взема да прочета и нещо римувано, което, казват, било недопустимо за асоциални поети) – трябваше да чета преводите си на рок песни, но аз ги миксирах с мои лични стихове, които си обичам и исках да ги прочета на сцена. Понеже и си припявах от време на време, получи се нещо като уан-мен-шоу. Неочаквано този формат на представлението ми се хареса на организаторите и на публиката и го повторихме още няколко пъти, въпреки че обикновено се получаваше дълго над 20 минути.
Как се е стигнало до движението „Нова асоциална поезия“, каква е дългата и драматическа предистория на това явление и по какъв начин съдбовно и кармично, макар и периферно, аз съм замесен в тази предистория, няма да разказвам, не е моя работа да го правя, пък и знам много малко за тези неща, предимно от преразкази. Ще спомена само няколко ключови думи, с които имам нещо общо – клуб „Идиот“ в Централния студентски дом на културата в София през 1997 г., рубриката „Мухозоли“ във вестник „Литературен форум“ и електронната страница „Мухозоли“ в зората на новото хилядолетие, четенията на съмнителното списание „Аудитория“ в ресторанта на Военния театър в София през 2000 г., възкресението и първото четене на групата за литературен тероризъм „Рамбо 13“ в Червената къща (Център за култура и дебат „Андрей Николов“) по време на дискусията „Съществува ли литературен ъндърграунд в България“ през 2007 г.
Може би дълбоката ми асоциална природа винаги ме е тласкала да създавам общности – по принципа на компенсацията: това, което ти липсва най-силно, те привлича да го осъществяваш. Способността ми и нуждата ми да събирам хората вървят в едно с неспособността ми да се социализирам. Така че създаването на естествени общества от човешки същества е нещо, което добре познавам, нещото, с което живея: „философската“ групичка на тавана ми през 1990 г., приятелите от улица „Софийска комуна“ през 1993 г., компанията ни пънкари културолози от разкопките в Созопол през 1996 г., семейството ми след 2000 г., работната група за биографични интервюта със свещеници през 2003 г., сдружение „Щастливеца“ след 2005 г., мрежата „Място за бъдеще“ след 2008 г., студентите ми от всичките ми випуски от 2004 г. до сега. Да участваш в раждането на естествена автентична човешка общност изобщо не е лесна работа – това е едно от най-трудните неща, които съм преживявал. Не съм свръхдобър в това – едната ми ръка руши това, което другата изгражда – но го правя и знам какво е. Няма гаранция, че ще се получи, а получи ли се, няма гаранция, че ще сработи, а сработи ли, няма гаранция докога ще оцелее. Общностите, в чието раждане аз лично съм участвал, в крайна сметка не се оказаха много успешни. Но през живота си съм имал и късмета да се запозная с общности, които наистина имат правото да получат гръмкото име „Общество“, които в определени моменти стигаха близо до съвършенството от отвъд и в които в изключителни мигове, дни и дори месеци двукраките се превръщаха в летящи – също като в една от най-най-любимите ми книги,„Блестящият свят“ на Грин. Аз лично съм имал шанса досега да попадна само в три такива общности – гражданската група „Да спасим Иракли“, фенклубът на „Нова генерация“ и… движението „Нова асоциална поезия“.
Каква енергия от отвъд, каква душа – по-голяма от този свят, и какви чудеса ставаха при четенията в клуб MAZЕ, знаят много по-добре от мен организаторите им, защото са го изпитали на гърба си. А моят ум виждаше нещо, което сработваше по чудо по най-правилния възможен и невъзможен начин – като по учебник. А още по-важното – моето сърце запърха, усетило невидимото за ума и за очите. Нищо от това не беше бляскаво, не беше дори видимо, то просто ставаше, без показност, без никакви тромбони и помпозности, също както изгрява слънцето, също както се зачева бебе – едно от „малките“ чудеса, които се случват всеки ден, без никой да им отдава значение. Но е осезаемо, за всеки, когото го интересува такова усещане. Усещането за преображение. И тъй, стъпвайки за пръв път на сцената, аз се преобразих. Преобразих се до такава степен, че започнах отново да пиша – нещо, което никога не бях предполагал, че може да ми се случи пак. И не само това, но и – има-няма за година – написах едни от най-хубавите неща, които съм в състояние да извадя с болка и любов от сърцето си.
И ето че съм… отново отвъд. И отвъд отвъдното.
Васил Прасков наскоро ми спомена какви са съветите му за поезията (без да смятаме главния – да не пишеш поезия 😉 ): започваш силно, завършваш силно, в средата няма значение какво има, но важно е заглавието. Аз започнах да пиша така още през 2000-ната година, но с едно допълнение: в средата трябва да има изненадващ завой – нещо, което да шашне и да обърка. Но всичко това е техника за правене на впечатление, а в крайна сметка най-важното си остава да имаш какво да кажеш и да разкажеш. И то да е истинско, от плът и кръв, органично. Аз мисля, че имах какво да кажа и какви чувства и мисли да споделя. Основният ми стремеж остана да са истински, без значение в каква форма са облечени и дали имат форма въобще; да излязат както са вътре в мен – в ума ми, в сърцето, в душата и в тялото ми – така да стигнат до ръцете ми, с които пиша (надявам се, че не пиша с краката си, макар че имам и такива гафове понякога). Спомням си едно интервю с Роджър Уотърс след представлението на „Стената“ на стадион „Васил Левски“ в София. На въпроса защо е изписал „оставка“ на стената, Уотърс сподели, че постоянно се ужасявал да не би изкуството му да си остане изкуствено – той искал то да провокира, да събуди, да те накара да чувстваш, че това е животът, че е нещо, което се случва наистина и боли, и продължава и отвъд сцената, а не е забавление, с което да забравим действителността, като се успокояваме, че всичко е наужким. Но то не бива да бъде наужким, иначе няма смисъл да се прави въобще. Това е нещото, към което съм се стремил в последните си писания, както и при подбора на текстовете ми от едно време: те да са органични, следователно да болят, но най-вече да не са наужким, а да са истински. Така престанах да търся странни метафори като оранжеви крокодили, бяла кръв и черни тръпки, престанах да търся впечатляващи съзвучия, в които „съскат сини синигери и студени сияния“ и образи от въображението с морета от октоподи, медузи и русалки, и като капак се отказах от метафорите въобще. Разказвам само случки, които наистина са ми се случили, и само сънища, които наистина съм сънувал. Извън контекста на преживяното от мен те вероятно изглеждат странни и често непонятни, но в истината има някаква магия – дори когато е неразбираема, повечето хора, или поне по-чувствителните, усещат, че тя е истинска. Така истинските случки и факти започват да изпълняват ролята на алегории, символи и метафори, но вече не са наужким – те са истинските алегории, символи и метафори на нещата от живота, на големите му малки чудеса. Тъй като смятам, че в следите, които оставям от себе си в един текст, трябва човешкото да присъства плътно във всичките си нива и аспекти, не съм оставил тези текстове само на фактите, а съм ги напоил и с мисъл, чувства и въображение, но въображението в тях е насочено не да измисля неща наужким, а да открива неподозираните и шашкащи връзки между тях. Така се създава организъм: няма сладка музика в словото му, но има съзвучия и симфония в игрите на смисъла и значението – свързани и обвързани в едно цяло тяло, както са клетките, органите и системите в живите ни тела. Но тези тела не спят изолирани в зимен сън, те въздействат. Надявам се дори да бъркат в здравето на някого. А още повече се надявам да сътворяват и да милват, а даже и да прегръщат. Защото имат ръчички.
Абе майтап бе, Уили. Всичко дотук звучи така помпозно, все едно самият Алф го е написал. Затова съм поместил в края и детските ми текстове. За да ни напомнят, че колкото и хубаво е да пишеш как гният месата ни приживе и как сдуханата смърт ще разкапе накрая всички ни в капещи мръвки, още по-хубаво е да запеем заедно „Зайченцето бяло“. И „никога да не порЕснем“.

 

ДЕТСКИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ
от Петър Канев

Шеста картина

ЛАМПАТА И ТАВАНА

Веднъж една лампа казала на тавана: „Да се бием!“ – и направили война.
Изведнъж таванът паднал на земята и се счупил.
Но лампата също паднала и тя се счупила. С това свършила войната.
И тогава никоя лампа и никой таван не правили война, защото знаели тая история. И винаги я знаели, и винаги я помнели.
Край.

25. ІV. 1978 г. с. Стояновци

 

Забележка: Написано вечерта в 21 часа, без да съм изменил никоя дума – написано по диктовка.

 

Трета картина

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО ПРИ БАБА

Слънцето грееше жарко. Бабата се събуди. Извъднъж започна едно малко земетресение и бабата се събуди. И все пак стените на къщата се пропукаха.
Земетресението спря. Малка светлинка излезе от къщата, където се беше пукнала тя.
Бабата излезе и купи храна за децата.

19 април 1978 г.

 

Забележка: Текстът е точно по диктовка, нищо не е изменено. Написано по картина.

 

(откъс от книгата на Петър Канев “Малки ръчички”, 2019)

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments