Миглена Цветкова – Тишината е мрак

Тишината между нас предвещава зимата, а думите се опитват да премълчат лятото на сърцето. Тя е мрак, който изчезва след изгрева в очите ни, искащи с поглед да прегърнат времето в новите стихове на Миглена Цветкова.

Александър Арнаудов 

 

*
Коледната елха е обрана.
Под нея – само изкуствени
борови иглички.
Автомобилните писти
са разопаковани
в неподвижно очакване
да отвори Кауфланд
с нови промоции.
Хората, в камуфлажни костюми
се сливат с пейзажа.
Какви хора?
Очите на дъщеря ми
са последните
коледни светлинки,
залепени с тиксо
на прозореца.
„Кога пак ще има заря?“

 

Говори ми!
Ще притворя очи
да ме гали дъхът ти.
Ще приличам на сън.
Говори!
Аз безкрай ще мълча.
Ще кълва като птиче
всяка секунда
подхвърлено щастие.
Говори ми!
Тишината е мрак.
Тишината е черно
угаснало въгленче.
Нашепвай ми стихове,
разказвай ми басни
и с гласа ти,
полепнал по мен
нека съмне…

 

Трева

Той се скупчи над мен
застрашителен,
ревностно-гневен.
И съвсем доближен до лицето ми
тътнеше.
Беше сухо и тежко.
И пращеше от ток.
А земята наоколо пукаше…
И гласът му –
този грохотен глас –
моята девствена крехкост
разтърси.
На куршумени капки
безпощадно
по мен се изля.
Тънки пръсти
към душата му
жадно протягам
и се пълня
с цветни точки дъга
и от него
смарагдово светя.

 

Mилост

В неподвижната, хладна,
между нас тишина 
тегне крехко пространство.
Виж тази рана,
тази скършена клонка,
как е меко обгърната
в мохерен скреж!
Вътре в пъпките свети
люляков цвят.
Той не знае рикошета
на думите.
Замълчи!
Всяка дума е
звук на стъкла –
натрошени протегнати
пръсти.
Всяка дума е ледна
висулка…
Замълчи!
Да опазим сърцето
на лятото!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments