Гергана Георгиева – Лентата е осветена

Предлагаме ви поетичния дебют на електронните страници на списание „Нова асоциална поезия“ на Гергана Георгиева, която представя себе си по следния начин: „На 44 години съм, от Русе. Майка на две момчета. Работя като учител по литература. Понякога пиша. През 2005 г. излезе книгата ми с поезия „Жажда“. Най-големият ми успех е световната награда на Института Сервантес за фотожурналистика.“ Успех и на добър час!

 

*
В онези последни колебания за дишане
не преминава нищо. Лентата е осветена.

Страхът допушва последната цигара, подпрян на сянката ми. И предаден.

Само вик от раждания повдига все още
клепачите сигнално като пред изгаряне.

Последното дихание се строполи
до фаса. Това е.

 

*
Прострях прането.
И себе си.
Вися.
Простирът е простор
за простреляните птици.
Всички избори
са мъртво пияни
от самото оплождане,
негодни дори в полунощ
да се превъплътят в метафори,
в проекции на дишане.

 

*
Утре
е усмивка под възглавницата.
Есен,
която знаеш, че приближава.
Утре
ще се случи някога,
ще покълне,
ще се разтвори в рижаво.
Утре
може да не дойде никога
бездиханно
отсечено
отречено
никога в синьо.

 

*
Словоблудството е все бременно,
а не зачева
само пълният разпад
може да роди
взрив
вселени
звезди
прах
слънца
в тъмнината на другия.

 

*
Напих си вярата.
Издебнах я уморена от липсата на слънце тия дни.
Морих префинените ѝ въжделения с ракия
и тя поддаде.
Бог е на бал с маски, ракията е по заместване.
Строполи се с мъждукаща жълтевина
и тихо каза:
виждал ли си онези дървета насред нивите дето ги оставят неизсечени
да бележат нещо,
за сянка,
стават и за обесване,
корави, самотни, единствени в нищото.
Аз съм като тях.
Има ме.

 

*
Всеки декември
отчупва от крехкостта ми.
Коледните песни
все по-рано известяват
сякаш мога да забравя.
Мисля за белия цвят
на черешите
как го чакам
да се изпълни с кръв
как се пръска внезапно сокът
и се вкаменява на червени притоци
някъде преди
или след всяка Коледа,
все едно.

 

*
Оплаквачите на любовта
имат сол по клепачите
и по набраздените от жажда устни.
Остават извечно в тъгата на кривите огледала,
които не могат да отразяват сенки,
неуловими и неотразими
като разминаване
на допир.
Всяко погребение извън службата
възбужда охранената и отлежала тъга.
Оплаквачите бяха чували само,
че оргазмът на любовта
е нищо пред този
на свободата.

 

*
Опитомените
са честити в своя рай.
Ашладисана съм с любов,
но дивото
остана.
Нахапан
стипчив плод,
взривен между зъбите.
Плюеш и продължаваш.
Всеки път
е първи
писък
плисък
топъл между бедрата.
Пленумът ръкопляска.

 

*
Сега,
когато съм
безкраят,
няма нищо.
Нищо
не приема формата ми.
Плъзгам се.
Хлъзгава съм
без цвят
без край
без очи
за погасяване
за отпиване
за удавяне.
Тихо е,
толкова е тихо
да ме няма, по дяволите.

 

*
В последната крепост
вратата е ниска
навеждам глава
конят ще чака отвън
до смъртта
с оседлана молитва.

 

*
Хадес не се поддаде
не трепна
пред въздишки
аритмии
пеперудения саван
развълнуваната ми рокля в небесно
нищо не наруши реда му
Хадес ни иска
равни и мъртви.

 

*
Звукът на щастието
бостан през август
дините се пръскат
разкривени потичат
изстенването на жена
нямото обичам.

Звукът на болката
удар
по масата
ръждясала врата
глад и гняв
в ириса на дете
тромпетът от петия етаж
аз.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments