Александър Христов – Умираме млади

Предлагаме ви поетичния дебют на младия автор Александър Христов, който представя себе си по следния начин: „Казвам се Александър Христов и съм на 20 г. Роден съм в София и там живея. През 2017 г. завърших средното си образование в Класическата гимназия, а понастоящем следвам във факултета по сценични изкуства на НАТФИЗ. Писал съм във всички възможни проявления на литературата – от стихове, през проза и есеистика до драматургия. В никакъв случай обаче не смятам това за нещо хубаво. Нито за недостатък. Смятам, че ако един човек счита, че може да направи нещо качествено, той е длъжен да опита. Крайният резултат сам ще говори за него. В този смисъл въпросът беше да се откажа от всичко, което съм направил и да не позволя то да заживее отвъд моето собствено битие. Да бъда или да не бъда. И избрах да бъда.“ Успех и на добър час!

 

ПРЕД ЧАКАЛНЯТА НА ОТИВАЩАТА СИ МЛАДОСТ

Умираме млади… захабени, нищожни, самотни.
Аз съм само на осемнадесет години, а вече прозрях,
Че красивото е тленно, а мечтите мимолетни.
Но от гибелта ме е страх, защото инак тя ще бъде грях.
Умираме оскърбени… запъхтени, измършавели, загрубели.
Животът ми е като дъх на непорочна мома, събран във шепи –
Не плътта, а душата ми гние и започвам да виждам с очи прокървели.
Тъмата разграбва озлобено плодовете на нощта и след тях вятърът тихо ехти.
Умираме неразбрани… роби на страховете, сервилността, унинието.
Битието ми преминава в тъга и не поради това, че е в самост,
А заради туй, че от рано съзнах за неразградимостта на малодушието
И как единствено човекът замира в мерзост и невинност.
Умираме млади… силни, красиви, зацапани с на недостойнството петната.
Аз съм само на осемнадесет години, а вече съм виждал
Черепи на мъртъвци как греят в тъмнината като икони в манастирите на злобата –
Така заровиха преди десет дена живият, който в мъки бе умрял.

 

До теб

Ако някога, някъде те видя
няма да те догоня
и ще отида някъде другаде.
Когато се прибера
ще ти напиша съобщение
(което може би няма да ти изпратя):
че съм се зарадвал да съзря твоя силует
и други безмислени неща,
които по-рано не изрекох.
Ако някога, някъде ме видиш
да споря с мои колеги,
задълбочено по някой
сложен философски въпрос
аз зная, че ти ще се доближиш,
няма да се свениш да сложа ръка на рамото ми
или да ме назовеш по име,
както направи миналия юни.
Ще си кажем някакви неща,
които по-рано не си казахме,
а после ти ще си отидеш,
защото бързаш.
Когато се приберем – всеки в дома си,
ще разменим по съобщение
с уговорка кога да се видим отново.
Ако някога, някъде се видим
(не по неволя, а нарочно)
ще говорим дълго сякаш току-що сме се запознали.
Аз ще ти разкажа за моето минало,
както и ти за твоето,
и ще открием неочаквани допирни точки.
След срещата ни ще те изпратя
до твоята спирка
и когато стане време да отпътуваш
аз няма да те целуна –
не знам дали ще искаш,
а и ще ме е безумно страх.
Нали знаеш – не съм от смелите.
Когато се приберем – всеки в дома си,
ще си разменим съобщения,
на които няма да си отговорим.
Първо аз на теб и
след това ти на мен.
Аз – от страх,
ти – от…
И така докато всичко бъде повторено…
(или пък не)

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments