Ружа Матеева – Няма свят

Светът не съществува извън любовта. Всички сме маски, освен когато ни няма. Не сме себе си, докато не скочим в пропастта на тъгата на Другия, защото само така можем да паднем заедно – атом в тайните мисли на Бог. Представяме ви най-новите смазващо истински и експлозивно емоционални стихове на редактора на списание „Нова асоциална поезия“ – Ружа Матеева.

 

утринта е босо момиче
на седемнайсет
но ти ме помниш
чрез нощта
дъхът ми е невидим
само кожата ти знае
къде боли
тишината

 

ръцете ми са убийци
сънуват устните ти
мокри от сълзи
ограбват лицето ти
прерязват вените
на старата болка
накрая обръщат
хастара на живота
и те викат
дълбоко в мен

 

вдигам косата си
обеците ми са бели
като челото ти
протегни очи
тършувай отвъд
изкуствения блясък
на циркониите
усещаш ли колко е мека
плътта на душата

 

вали някакъв обиден сняг
миглите ми треперят
скулите ми попиват
опитите да се разплача
защо не виждаш
че вървя назад
където се топят
виковете за помощ
пусни онази музика
скочи най-после
в пропастта
на тъгата ми

 

езикът ти гали
небцето на неподходящото време
живея на екс
и бавно се плъзгам
към гърлото на мрака

 

слюдата на погледа ти
реже въздуха
седиш срещу мен
а те няма
чашата се клати заплашително
стиховете падат като откоси
от сцената
никой не тръгва
цигарата ти сочи
изхода

 

искам те точно
на ръба на страха
с единия крак в света на сенките
с другия тук
целуваш клепачите
на спящата красавица
пръстите ти са топли
и дълги
отключват събуждането
смъртта ми е твоя

 

изморих се
хвани брадичката ми
като на малко момиче
разреши съмнението
че не искаш да ме има
леглото е стол
с два криви крака
нека паднем
заедно

 

сценарият е ясен
няма измъкване
скъсай със зъби
пъпната ми връв
отвлечи ме
далеч от раждането и умирането
знам че в устните ти
времето е просто срички
за изплюване

 

ти единствен разбираш
отвън ни зяпат очите ни всички
които не можем да обичаме
но отвътре
любовта е дума
която пишеш със сърцето си
преди да си се научил да говориш

 

няма свят
срещата ни е измислица на шизофреник
раздялата ни е клюка на колегите
никой не подозира
че аз и ти сме атом
в тайните мисли
на бог

 

има едно място
в сърцето на лятото
недокоснато
познато
и хладно
затвори очи
когато те е страх от деня
там е здрача
на душата ми

 

тази вечер димът
не е само цигарен
мъглата е стена
между две вселени
но ние сме
нито тук
нито другаде
става течение
таксито не знае
пътя до вкъщи

 

рамото ми е
преполовена ябълка
профилът ми те чака
ти отсъстваш до мен
и се смееш на нещо
което другите
са повърнали
нямам устни
за да навра обратно смеха ти
и да те целуна

 

откачалките са рецидив
на собствената ни нормалност
поникват им криле
от бръснарски ножчета
да не ти пука
спомни си
кръвта ни отдавна
топли небето

 

какво е нежност
забравила съм
сините й пътища
дланта ти зад ухото ми
няколко дъха илюзия
думите като електричество
нищо не знаем
за изгрева

 

сега се научих
да те виждам наистина
буква по буква
докато сглобя
абсурда на любовта си
всички сме маски
освен когато
ни няма

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments