Ивайло Мерджанов – Зора – съперница

Тъмнината могъща в душите поселена на звезда се обръща и от мрака родена е. През 21 век декаденсът е по-жив и мъртъв от всякога, защото е единствената смислена литература. Представяме ви най-новите класически стихове на един от основните виновници за съществуването на рубриката „Нова асоциална класика“ – Ивайло Мерджанов.

 

празноти в душата и стиха

Стиха не дописвай
остави празнота
в сърцето ти както
все тупти пустота

Любовното знаме
нависоко развей
надеждата – там е
нека всичко владее

Тъмнината могъща
в душите поселена
на звезда се обръща
и от мрака родена е

Въпрос на живота
сълза след сълза –
надалече в морето
се взривява вълна

Отчаяние в синьо
въртеливи искри
солено – страхливо
времена – самоти

И от хаоса стъклен
светове се редят
а под черния въглен
кръгове се роят

Мисълта и защото
са ненужни, съдба
светлината в едното
е кристална звезда

Тук изгубена дума
в небесата кръжи
както птицата-огън
и среднощни лъжи

Отчаяние гневно
похотлива вълна
в самота – оцелели
празнота на стиха

 

на янко

Панели и улици зимни
за две самотни души –
светло мълчание има
в очите пламъче гори

В утрото – чаша кафе
влизаш в нищото, брат
и няма с ангелски криле
радости да долетят

Аз самотен завинаги
не чакам никого пак –
само чувства отминали
в спомените, нощта

Овладявам ли формата
на тъгата, печалите
в кръгa сме затворени
както беше в началото

А войната безкрайна
се храни с лъжите им –
и кръвта, като тайна
изтича тихо в тревите

Деня дотича уморено
пушихме с теб по цигара
но мълчаливо и тъжно –
вината пак се повтаря…

И си тръгнахме в мрака
помниш всичко, нали
а тъмнината заплака
с дъжд от огнени звезди.

 

14 стиха за палачите

Ако под дървото на обесените минеш
в плътната му сянка ще чуеш гласовете им
минута само преди примката
думата последна даваме ти: говори –

самота прелита в зарево над пролетните клони
тогава агонията с името «любов»
увисва на въжето с трясък и екзплозия на ужаса
в очите, светлина се сцепва ярка – тичане –

от хладната, на небитието, сляпа вълна
запълваща кървавите колби на миналото
спира тук затихващо сърце с копнеж последен

в пулсът на заспиваща молба за светлина.
Нощта набързо се разплаща със палачите –
сваляме маските, разотиваме се, тишина и щурци

 

тишини на безразличието

И празник ведър – тишина –
изговорено е всичко вече
и сякаш в ангелската светлина
съм отдавна аз привлечен

Нощни думи, вечерни съдби –
афекти, болка, повторения
и вечност – да те приземи –
в ефирно сини поселения

И не отричаме живота – не
напук на дявола – живеем –
така гори предадено сърце
стоманата стопена пък се лее

Несигурност, любовни самоти
в дълбините огледални на мига –
а в огнен кръг, до рухнали мечти
на съмнението вихъра, смеха

И звуци пъстри – цяло ято –
ще ти задам въпросите, сега
в отчаянието, златен вятър
навеки да живееш в пустота

Минута смях небесен я помни
с музика – от пееща звезда
любов излишна като вечно «ти»
с криле – на живата луна…

 

съперница

мислех си че не ревнувам
но ревнувам те от всеки. аз
мислех – само да изплува
и ще стрелям в самата зора –

затова че те нежно целува
затова че с лъчите те гали
и говори лъжливите думи
и гори от нетайно желание

 

70

Тъгите си златни –
пропи есента
а после – обратно
зави зад нощта…

Вратата отвори се
снежеца нахлу
снежинките пееха
в танца си луд

Кой е противника
и огънят пита –
но тихо се свиваха
в него искрите

Пращяха главните
обвити от дим
а нагоре, в комина
политаха рими

Пламнаха стихове –
литнали птици
над покрива, тъмен
облак изви се…

И случката свърши:
деца, запомнете
даже пламък помага
в труда на поета.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments