Анжела Димчева (12.02.1963, София) е поетеса, журналист, литературен критик. Магистър по българска филология” в СУ „Св. Кл. Охридски”, втора спец. „Ангийски език” (1987). Докторант по наукознание в УниБИТ. Работи като преводач, филолог, редактор („Словото днес”, 2008-2012), отг. ред. (сп. „Световете”, 2011-2012). Основател на Sofia Ars Net. Председател на Общество на литературния кабинет „Д. Дебелянов”. Има 600 публикации в 30 издания. Автор е на 7 книги: поезия – „Предспомен” (1989), „Температура на духа” (1996), „Сезони на душата” (2009; на укр. 2014) и „Крехка суета” (2013); сборници – „И критиката е любов” (статии, 2013), „Игли в съня” (фрагменти, билингва, „Твердиня”, Украйна, 2017). Награди: „Лиричен кръстопът на музите” (2010); І-ва „Свищовски лозници” (2011); ІІ-ра „Биньо Иванов” (2012); ІІІ-та „В полите на Витоша“ (2014); Златен медал „М. Ю. Лермонтов“ (Русия, 2014); Спец. награда от ХХІІІ Световен конкурс в Триуджо, Италия, 2014; „Златно перо” на СБЖ (2016). Творбите й са преведени на руски, немски, италиански, испански, шведски, украински, сръбски, полски, гръцки, арабски и турски езици. Член е на СБП, СБЖ, Славянска академия – Варна, П.Е.Н.-България, Асоциацията на софийските писатели.
Сцена от локва
В локвата кал заблестява
само едно ценно нещо –
слънчевото отражение на лицето ти.
Пипалата на раздялата го оплитат,
крясък на врани ме ослепява,
вървя в тресавището на съмнението
и не се обръщам – буря нашепва страх.
Това не е кал, а сън от бъдещето.
Гадателка не ми трябва,
за да счупя кристалната измама –
животът не е материя,
а духът все повече ни предава,
каменно небе се свлича,
думите треперят още по-голи,
а обратната страна на душата
никога няма да намери
своето истинско тяло,
без да дублира себе си
в последната дъждовна сълза
от измислицата любов.
2019
Пропаст
Забърквам прах и вяра –
не се получава любов.
Отливам амброзия в лекарство –
не се получава спасение.
Покривам думите с глазура –
не се получава отговор.
Измивам тялото си с лунен лъч –
не се получава симфония.
Размествам рибите и птиците –
не се получава езерно небе.
Премервам мълчанието и виковете –
не се получава прегръдка.
Така е, защото в буркана завист
взаимно се хранят зли плевели –
и от тяхната сладка отрова
заспивам тихо в пропастта.
2019
Изкуството І
A prima vista
По-дълго от усещане за апокалипсис,
по-меко от залеза над езеро,
по-тихо от капчук в пещера,
по-видимо от дъга в гейзер –
тя е за него вълшебна гора…
По-страшно от урагана „оцеляване“,
по-жадно от кратер на вулкан,
по-нежно от разплакан сняг,
по-тайно от стъпки на великан –
той е за нея апокрифен знак…
Те крият пепел в точки и удивителни,
те са антиразлични, но и проеднакви,
те не сричат пред другия „обичам те“,
те са част от сцена в случаен спектакъл,
в който изкуството е плач преди излитане.
2012
Изкуството ІІ
Ultimum verbum*
По-дълго от преживян апокалипсис,
по-тъжно от заледен океан,
по-непристъпно от смъртта,
по-вкусно от любовен роман –
тя е за него чаша крехка суета…
По-неприлично от болката,
по-предвидимо от таралеж,
по-цветно от портокал,
по-изплъзващо се от скреж –
той е за нея значещ интервал…
Преди рисунката идва сълзата,
преди стиха счупваме егото,
преди дуела посиняват устните,
преди сонатата ще оглушея…
Дяволе, ти ли измисли изкуството?
2013
*Последната дума
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019
