Свежа Дачева – Над бездната

Дните ни са отминали и се превръщаме в неканени призраци, обитаващи времето. Молим се някой заблудил се ангел да ни забележи, кръжейки над бездната в нас. Все по-инкогнито се завръщаме в детството си с новите стихове на Свежа Дачева. 

Александър Арнаудов 

 

*
Често се случва така:
който шлифова диамант,
очите си изгубва
и когато е готов, в деня на радостта,
не може да го види,
не може да го различи
сред купчината въглени
на дните си отминали.

 

*
Плътта ми става все по-лека
и все по-невъзможна за докосване,
защото всяка моя клетка
вече е огледало на душата –
неканен призрак
от други измерения.

 

*
Пътят ми е тънък
като косъм.
И тъй е самотно –
далеч от хора, далеч от бога.
Изрядко прелита
заблудил се ангел,
изшумява с крилата си
бели песни без думи,
додето кръжи
над бездната…
Не зная дали
ме забелязва…

 

*
Вече казвам само слово,
което може да бъде записано.
Вече обичам само накити,
които искат да бъдат с мен
точно днес, и заедно,
под безумно бързо изтриващата
гумичка на мига.
Вече нямам с кого да се боря,
защото душата ми е златно копче
от отдавна забравена някъде дреха,
намерено в случайно чекмедже.
Вече се уча само от обичта
и доверчиво се оставям
да ме обичат вече.

 

*
Чувам стъпките ти – как вървиш
през полята на духа си.
Без да познаваш
дори сянката ми – как вървиш
право към сърцето ми.
Стъпки, които отекват
в пещерата на моя живот – не мога
да ги сбъркам с ничии други.
А ни свързва единствено
крехката нишка
на изравнения ритъм на сърцата.
Знам,
дори в гроба ще чувам стъпките,
които към мен приближават.

 

*
Все по-инкогнито
се връщам в живота си.
Все пó през задната врата влизам
при стогодишните мебели,
при полузабравената музика,
която, като най-рекламиран
полиращ препарат, им възвръща
блясъка.
Все по-незабележимо
присъствам в настоящето –
игра на светлина и сянка
в часа преди здрачаване.
Все по-редки са срещите,
все по-дълги – нощите
по обратния път
към продупчената кибритена кутийка
с майския бръмбар на детството.

 

*
Понякога съм сигурна,
че дългите нощи на отказванията,
че жарките дни на изпитанията,
в които като мравка
неуморно съм се катерила
по изсъхналия и втвърдяващ се до струна
стрък трева, са били само
за да може вътърът да донесе
звъна на опасно огъващия се мой път
до ушите на някой почти изгубен,
почти анонимен,
почти случаен пътник.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments