Александър Арнаудов – Родословно дърво

Любовта е родословното дърво на сърцето ни, което пониква на празните места в небето и расте с вечното ни детство. Когато очите са гравитация, светът е сляп и тежи в ръцете си, светлината още не е написана, още не знаем, че съществуваме и това е мълчанието на Бог. Представяме ви най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на „Нова асоциална поезия“, един от най-силните и разпознаваеми млади поетични гласове на едноименното литературно движение – Александър Арнаудов.

 

изгрев

изтривам светлината
за да напиша името ти
на празните места в небето

 

тъмнина

раждаме се
като неоткрити планети

светът ни вижда
но не помни името ни

ако беше светлина
щях да съм сянка

 

кръщение

Бог носи имената
на децата ни

раждането беше краят

 

ние сме времето

дните вървят наобратно
към детството
където цветята не поникват
за да приключат живота
и страданието си

 

деца

кръвта тече в посоките
където няма спомени
където някой се ражда
всяка стъпка ме отдалечава
навътре във времето

паднах от ръцете на света
който ме износи

 

на сестра ми

ръцете ти са небе
а косата – река която разделя
света от гледката
и се раждаш като потоп

 

родствена връзка

приборите на масата
са надгробни плочи
опитваме се да избягаме
от глада си

молитвата за вечеря
си говори с тишината

 

семейство

животът е изкоренено дърво
в градина която е самота

земята протяга ръце
да те откъсне
и засади на гроба си

 

родословно дърво

в библиотеката на баба
прахта е спомен
и бъдеще

 

витлеем

родословното дърво
разкъса небето

първото доказателство
че нямам баща

 

мореплаватели

времето непохватно ни следва
дъхът ни е посока
в която потъват спомените
на тези които не раждаш
но помниш като деца

 

фар

изгревът бяга по пясъка
с нашите стъпки
светът никога не е
на правилното място
в погледа
морето вгражда очите
в гледката
и губи дъното
в човека

 

равновесие

в гората в която всички
са наравно мъртви с Бог
клоните обесват небето
в ръцете си
и го слагат в очите ни
корените се сливат с нищото
и се раждат
като последния сезон
преди края

 

мракът по пътя ни

очите са гравитация
светът е сляп
и тежи в ръцете си

времето се ражда
и забравя че съществува

 

нощ I

небето се ражда
а потопът е края
който идва с мълчание

водата е кръстена на очи
които отдавна ги няма

 

нощ II

слънцето е ангел
който ни напуска
като обезглавена змия
която се увива около трупа си
и от нея изгрява света

 

нощта се излива в небето

очите ти търсят света
и намират цветя в нищото
което някога е било нас

 

мълчанието

времето изтича
и се превръща
в корени

светлината още не е написана
още не знаем че съществуваме

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments