Валентина Йотова – Надвисва падащият мрак

Ръждив като бездомна котва надвисва падащият мрак, дар от ангел е пияният кораб на сърцето. Валентина Йотова – едно от най-силните и утвърдени имена в рубриката за класическо писане на нашето електронно издание „Нова асоциална класика“ представя най-новите си стихове. 

 

ЖEТВАРЯТ

Издишаше тихата вечер на огъня слънчев покоя.
И гърбеха пътя далечен писани селски каруци.
От зрелост земята пращеше, ранена пшенична ръкойка
кървеше в шепите залезно. Полето разбридаше звуци,
въздишки на морни щурци, аромат на сено и на риган,
бъбривият хор на скорците в рояка светулки преливаше.
Вървеше жетварят към село по друм непознат и потаен.
В очите му тъмни небето догаряше бавно и страстно.
Упойна шептеше гората в полите на мрак прегорял,
напъпила в устните жажда край извора бистър го спря.

Той гребна водата му с тежки, огромни напукани длани
брегът с развълнувана четка нахвърли силует на жена.
Най-чудната бяла магия, тъй сякаш с мъгла изтъкана,
снагата й тънка извиваше – красива, незнайна, желана!
И както от пръстена стомна тръпчивите устни отпиха
тайнство, изтървано от Господ в кроткия вик на върбите
и сладкия сок на греховност в два плода на тъмна череша,
очите й сърнено топли – въглен раздухан в горещници.
А времето беше се спряло на хълма в луна едноока.
И всичко замря бездиханно, вкаменено, без цел и посока…

Как дълги са тези минути, безкрайно това приземяване!
Протяжният стон на кошута в прегръдката силна на самец
вибрираше в тънките струни и в пъпната връв на бръшляна.
Оплете в ефирни ластуни онази предизгревна пяна,
която избълва просторът, подобно на жар в пепелище.
Търкулна зад билото горе под мантия звездна разнищени
безплътни отлитащи сенки, посипани с цвят самодивски,
ликуващи, слепи и слети – жътварят с небесна пастирка.
Над пътя извиха към къщите, до сънните дървени порти
с онази любов за прегръщане – най-верният химн на живота!

… отмаляла роса се посипа в предутринна синя шевица…
Разбуден мравунякът кипна, скъсал своята броеница,
разпиля се мънистено в храстите, по тревата, бодлите на драка,
по червения пояс, в гайтаните, в ръченика, изпуснат в шубрака…
Ехотно с писък отлиташе подранил пъстроперест кеклик,
Суха земята попиваше прекатурен бакър с овченик.
Опомни се бавно, разчепка възлести корени по дъбравата.
А в дланите изворни трепкаха след пира любовен забравени
да блестят по памучната ризка с обточен кенар и везба,
последната капка моминство и първата мъжка сълза…

 

ДЪЖД

Безмълвност от една страна, от друга тъмни хоризонти.
Надвисва падащият мрак, ръждив като бездомна котва
в деня – прокъсано везмо, молци нахални приютило.
Дъждът се плисна, все едно на облак сивото котило
без ред се разпиля встрани, където залезът се скърши
и бързи нечии следи изнизаха се покрай къщите.

Докъсно бъбреше нощта и ронеше сребро в листата,
кукурузените й зърна петли подгизнали кълвяха.
В котле дъбоко подвари отвара с прегорели чувства,
с лъжичка мед я подслади горчилката, да й е вкусна.
Въздишка като топъл чай, утехата като бисквита,
ухание на липов май под лист от мащерка покрито …

Зората с теменужен знак прокапа вън като мастило,
И щедър месецът хлапак през кестените е разсипвал
пуканкови цветове, сълзи от восък е процеждал
наметнат с шал като дете, покрит от паяжинна прежда.
Каква бездънна тишина!
Небето се оглежда в локвите…
Край огъня седи жена – косите й са още мокри…

 

ДАР ОТ АНГЕЛ

… Заходи слънцето на запад. И пътят в тишина се сгърби
под тежестта на листопада. Намръщен и настръхнал зъбер
скри Бог с ожалена зеница как своята сълза отрони,
тъй сякаш уморена птица с език прехапан изгъргори
и в тъмното ждрело потъна. По стихналата гръд планинска
вървях задъхан към дома си и бързах прага му да стигна.

Тогава го съзрях – отпуснат до съхнещ изкорубен дънер –
създание със огледална същност от свят, наопаки обърнат.
Не каза той кого бе срещнал и кой крилата му разсякъл,
без укор погледът му тлееше. Мълчеше гаснещият ангел,
смирен, по-плах и от въздишка, по-изтънен от маранята.
А сивия му мътен ирис изпиваше го светлината.

И аз мълчах… Светът не случи да бъде по-добър от вчера.
Залезът ли, не разбрах, се счупи, или денят над вършето кървеше.
По-ниска от трева, смъртта приседна върху синя риза
и с ветровитите си длани страните избледнели бризна.
Олекваше, олекваше небето, в зениците му ставаше прозрачно…
– Човеко – чух безсилен шепот, – ако водица носиш, дай ми!

… два-три корена живовляк стрий… на раните ми ако сложиш
от лековитите треви, за малко края ще отложиш…
На болката не съм приучен и няма как да я надскоча,
объркан съм, неясни чувства у мен неистово клокочат.
Безкрил, не мога да отлитна, в земята тука ще остана.
А моята небесна нива ще съхне като лоша рана.

Бях тръгнал прошка да раздавам и за добро да ви спохождам.
Летях в окото на пожарите, държах ръката на бездомника,
когато, зъзнещ, през декември към Господ бездната го тегли,
гласа ми знаеше вертепът, спасявах в свлачища несретни,
майките, завлечени в порой, прегръщах – да не се предават,
новородените си рожби на чуждоверци да не дават…

Ти никому недей разкрива, че в тъмна доба си ме срещнал.
Светът е чужд за тази милост. И твърде млад. И не навреме
дошъл бях да раздавам щедрост… На сбогом сетния ми дъх
хвани и стискай в топли шепи – той е дар, и при това какъв!
– искрица от духа Синовен – най-чистата въздишка Божия!
Аз няма други да спася от болка.
Но ти си този, който може!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments