Красимир Вардиев – В живота щастлив край няма

Времето отминава и ни оставя детството си. В живота няма щастлив край, всичко е вечност и начало.  Завръщаме се през осемстотинте дни на Содом, през раковата болница, през земният рай, за да пристигнем в себе си – винаги чужди на света, но живи. Стадото ни мрази в новите стихове на Красимир Вардиев.

Александър Арнаудов 

 

Завръщането на джендърите

Джендърите пречим
С лазерните си мечове
Поразяващите усти
И стрелящите дъгоцветна
Плазма ануси
Пречим с пауновите си опашки
На империята да си върне
Трите морета и катастрофи
Без очи за сегашните седем
Едното океан кръстен на водка
Жертвайки децата
Винаги чужди
(Вашите са на запад)
Докато са живи
(Нашостта идва отпосле
Когато се поска и глозга)
Евреите си тръгнаха отдавна
(Омръзна им да са виновни)
Затова ги мразите задочно
Цигани и турци станаха
Твърде много за да се гаврите
Затова джендърите пречим
Всичките петима останали
(Другите се изнесоха
Живеят си живота
И ни поучават
С откровена надменност)
Със здравия си разум
Че Европа не е на Изток
Накъдето все ни обръщат
Избрани с кебапчета пастири
Но стадото ни мрази
И винаги прави напук
Затова да живеят Хитлер Сталин
Хайл Сидеров и Дарт Симеонов!
Президентска република и шистов газ
До дупка!
И да ни оправят окончателно!
Осемстотин дни на Содом поне!
И щастлив край в раковата болница
Някога наричана земен рай

 

Интересен въпрос

Какво било връзката
Между двама мъже
Не че съм от от експертите
Броят ми се на пръстите
На ръката историите
Които си струваха нервите
Ами като всички връзки
Само дето никой
Не забременява
Но и никой не си запазва
Фигурата

Един турски поет
Беше казал
В живота щастлив край
Няма

 

Времето и вятърът

В средата на лятото го видях
Някогашния си любим
Двама плешивци се разминахме
Като кораби без знамена
Сирени и почетен строй
Познах го по красивото лице
Друго не бе останало
Плочките на корема опадали
Като косата
Опитваше да очарова
Длъгнеста кобила
Не се обадих не беше момента
Или бе безвъзвратно отминал
По пладне край варненския театър
Когото всички наричаха опера
Заради приликата с пльосната
По очи вилендорфска венера
Вирнала червения си задник
Изгорял от слънцето
А някога далече отдавна
Зелениково бежов
С цвят сурова глина
През детството

Първата ми любов
Една година по-малък
Да го бях запомнил на осемнайсет
Помня миризмата му на жито

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments