Атанас Петров – Демони

Само онзи, който ни обича, може да ни спаси от демоните ни и от самите нас. Любовта сънува нашите сънища в най-новата публикация на поета и издателя от гр. Русе – Атанас Петров.

 

Демони

В единайсет – час пред полунощен,
на тънки въжета от рими
отвисоко се спускат моите демони.
С лица на сатири
и като в забравена древногръцка трагедия
разкъсват пространството с неустоимия писък,
и давят мечтите ми в лудост,
и ме мамят в невъзможните блянове.

В единайсет съм разпънат на кръст,
но не искам смъртта, не съм и Христос.
Искам животът ми просто да тече покрай мен
като реката от детството и пак да съм
онова босоного хлапе хвърлящо камъни,
и ревящо от радост подир водните кръгове,
и щастлив да съм до края на дните си…

В единайсет идват за мен моите демони
подредени в куплети, в мечти и копнения.
Безнадеждна любов е техният химн
и примамка среднощното бдение.

А ти,
в леглото до мен
спиш и се усмихваш в съня си
сънувайки нашите сънища,
и знам, че ако остана без дъх,
и удавен в мечти, и протегна ръка, дори и в съня си
ще протегнеш и ти,
…и ще ме измъкнеш…

 

Жена в края на лятото

На лятото във края, когато зрееха смокините,
една жена премина със стъпки на кошута
малко преди залез.
С протегната ръка помилва тя смокините,
целуна ги, напълни ги със сладост.
И окачи сърцето ми сред клоните на храста.

Глава повдигна отривисто – светлина,
макар оскъдна, изрисува римския й профил.
И разбрах тогава какво е вечност –
в очите й съзрях тъга и безнадеждност.

…ехо имената ни повтори…

Усмихна се.
И със стъпките на влюбена кошута
потъна плахо в слънчевия залез.

 

Есенно

Потъвам в листата на поредната есен.
Тиктака часовникът в мен и се питам
докога със сърцето в резонанс ще звучи.
Есента е утеха за тялото, спомен за пролет.
Есента е размисъл за зима и вечност.
Есента е…
Есента е в моите думи – облечена в жълто красавица
С наметало от листи и клони – изящни ръце
подпрели света, нагоре поели
проклинайки безразличното мрачно небе.
Есента е…
Милувката, която ми липсва.
Тъгата, с която танцувам всред жълти листа.
Пустия пристан, който се целува със изгрева.
Реката от спомени като мътна вода.

Есента е страхът ми от зимата….

 

История с гълъб

Отново прелетях над теб.
Бях гълъб разперил криле над площада
и кълвях от ръцете ти погледи, страх и небе.
Това синьо небе – очите.
Дишахме заедно въздуха
и се радвах на всяко потрепване
на бялата копринена блузка,
А там два портокала узрели за портокалобер,
се надпреварваха да ми се кискат.

Та аз съм само приземила се птица
случайно на площада в нозете ти.
Не съм маймунка от джунглата
избягала в цирка на града и живота ни.

И как грациозно ми поднасяш храна,
На мен сивата птица…И дори преглъщам смеха
/как се смееше само на моята алчност и ненаситност/.

И всеки сън си има събуждане.
Всяка нощ своето утро.
А моят стих е към умиране…
Но летя…
Летя….

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments