Ивона Иванова – Зимата на нашето недоволство

Публикациите в апокалиптичния февруарски брой 18 на нашето електронно издание започват с гласовете на Ричард Трети, Марк Чапман и Кафка, опитомени от шоковата терапия на култовата редакторка на Нова асоциална поезия – д-р Ивона Иванова. Правилата са за лудите и всички трябва да бъдат излекувани.

 

art is the reward for art

тичам срещу себе си
играя ролята на непознат човек
поправящ чуждо бъдеще
взирам се в бездната
не съм направена да бъда мен
това е моето изкуство
и можете да го съсипвате както поискате

 

i always wanna die sometimes

душата ми цикли
превъртам играта
тя така или иначе е към края си винаги
кучето ми се казва Пловдив
живея в сън от туберкулозни окови
в сърцето е лудница
пустиня с голи нещастници
умът се втечнява
а тялото тлее
мозъчни стомахчета
смилат дробовете на сол
разпръсват душата
в поля от слънчогледи
които гледат към луната
някои хора ме разбират понякога

 

благодаря за всички цветя

амбициите водят
до преждевременно състаряване
устременост към мястото
в което ще бъдеш затрупан
с букети и свещи

 

всичко на масата

на дъното на чашата
се крие смисълът
без теб е същото
влюбваме се като кучета
после единият от нас изчезва
забравяш да го търсиш
заебаваш всичко
и натискаш replay

 

compos mentis

търсиш спокоен живот
но здравия разум е катастрофа
която виждаш само
със затворени очи

 

нахрани си главата

разливахме се празни в стаята
тишината ни затопляше
телефонът звънеше на късове
търсеха някакви чувства
смеехме се безизразно
смехът не означава щастие
мълчахме си за минали животи
не споменавахме кои сме
знаехме без думи
правилата са за лудите

 

изгубеният уикенд

опитваш се да слагаш други хора
в моето тяло
ще ставам все по-малка
докато изчезна

 

Метаморфозата

всяко нещо ми се струва
като измислица от минал живот
слагам край на себе си
изтребвам се
и се превръщам в Кафка

 

убийството на джон ленън

имало човечета в стените
казват гласовете в главата ми
и зареждам пистолета

 

собствена смърт

като пораснеш ще разбереш
че си прекарал най-хубавите си години
в депресия
с почти хубаво тяло
и на крачка от смъртта

 

зимата на нашето недоволство

ядяхме само мандаринки
разпръснати по голия диван
в очите на терасите
заспали фасове угасваха
разказващи истории от сърцето на София

 

*
“God is a kid with an ant farm“

самоубийците отиват в ада
нищо
в следващия живот
повече

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments