Ивайло Мерджанов – Непоносим като действителност

Животът ни е непоносим като действителност, но продължаваме отвъд, щом стиховете ни подписва смъртта. Предлагаме ви февруарска свръхдоза отвъдезиково битие, две хиляди години самота от асоциалното сърце на нашето литературно движение, апокалиптично биещо в мрака – култовият фронтмен на НАСП: Ивайло Мерджанов.

 

градът

/кога умра в пустинята ме заровете: там заровете певеца от север!

николай райнов/

сторил бих градът на скелет заличил го бих от посоки карти и пътища
в дебрите му няма къде да отидеш няма кого да срещнеш

градът е морга кошмарна и протяжна като безнадеждата
уродливия като гибел град приканващ към самоубийства градът
в гробищата му има повече заедност отколкото у него

в скелет бих го превърнал в пустиня в лош спомен ядрена зона
неговите птици са каменни листата му са железни хората му са от живак
сърцето му е реактор бълващ токсичната си самота грозна и отчаяние

заличил го бих градът изтерзана ограбена гробница вранова руина
изтърбушена пирамида от болка и психиатрия изплюта
мъртвородена сред опожарен бетон вечност на отчуждението градът

 

две хиляди години самота

пропилях живота
остава да изгубя вечността
и всичко ще бъде

кал и нищо

 

прощавай снобе нов живот

новия живот започна досадно-лигав
като gymnopédie на erik satie и отрано
си пролича че ще бъде празен и тягостен
но за сметка на това всички които познаваш
само след няколко десетилетия ще са се
превърнали в надгробни плочи купонът
ще е свършил отдавна не ми се пише

 

имена в литературата

никой човек не е остров
сам за себе си всеки е част от
пише хемингуей цитирайки творчески
джон дън а после се застрелва
с пушката именно защото
никой човек не е сам

 

бурзум: философия

смисъл нов не ще придобие
живота ти кален и жалък –
ни светлина на икона ще видиш
щом плахо пристъпиш оттатък
нито ще вдигаш някаква чаша
освен пълната със самота и болка
ни музиката ти ще бъде философия
жалък писък на осран микрофон

 

все ми е тая казваш

безразличието е добро пристанище
но пътят през моретата най-често
от някъде за никъде е по-добър

 

втория случай преди края

цената на живеенето
е гарантираното полудяване
при пълно запазване
на осъзнаващия разум

с други думи
не губиш нищо
губиш всичко

 

уравнение с роза

черната роза разлистена в подивялата
градина на душата ми е математическото
доказателство което не може да убеди никой

 

улица и пепелник

двете угарки които намирам
са достатъчни за да забравя името си
но не и твоето

 

отвъдезиково битие

/Бог знае всички езици
и пак избира да мълчи

александър арнаудов/

всяка дума е малък юда
предава любовта
предава истината
за трийсет стиха слава

 

до изчерпване на количествата

абсолютната празнота отказът
никакъв образ никаква идея

нищото тъпа
нирвана от пустота

ни ред ни чувство нито болка
отказът абсолютната празнота

хроничната
тотална
демотивация

отказът
да си един от тях

всепобедното
усещане за безсмислие

сривът
в нищото

познаваш ли ги

 

ново начало

празен като изпушена кутия цигари
влизам в новия ден и зная че празнотата
е всичко което любовта дава

безвъзмездно

 

смъртта подписва нашите стихове

поезията не успя
да докаже нищо а тя
беше най-силния ви опит

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 18, февруари, 2019

Comments

comments