Марин Маринов – Надпис върху камък

Животът е надпис върху вратата на сърцето и това е нашият дом. И поезия. Безкраят може да започне с най-новите стихове на рибаря, ловец на думи и души от Каблешково, един от най-истинските и дълбоки като тайните на морето съвременни български поети – Марин Маринов, с който завършваме публикациите в първия брой за годината на списание „Нова асоциална поезия“.

 

ЗИМА

Още чувам сънната хармония
в звънарната на есента –
златни звуци по снега, синя меланхолия
в сенките на опустелите дървета;
спомени в завършената геометрия
на формите,
така изящно подредени в ледния калейдоскоп
на хоризонта.
И безкраят може да започне.

 

МОЖЕ

Може и да не съм видял, улисан в пътувания,
в първото, второто, третото – в многото,
може някое от момчетата да ми е показвало
от коша върху мачтата, между няколкото залеза на котва
до острова с немите лебеди –
сутрин, в зелената падина, оградена от борове,
сладката вода на езерото се пълнеше със светлина,
с дъха на смолата, вечер се опразваше
и лебедите протягаха към нас безгласните си шии.

Може да не съм видял добре в улисията със такелажа –
въжета, мрежи, поплавъци, увиснали по борда
или не съм чул да казват, защото корабното куче лае
цял ден към брега, срещу хленченето на чакалите.

Сигурно това се вижда по-добре край устието,
където теглим малката „Марина“ за почивка
в паузите на другото време – време на брега,
преди големите пасажи;
където стържем най-прилежно корпуса под водолинията,
пълним дупките с кълчища и катран,
върху пясъка се струпват пластовете миди,
някои със малки бисери, зелена тиня,
понякога и раковини от южните морета.
Макар че зимата наднича някъде зад хоризонта, диша по вълните,
следобедният бриз е още мек и привежда папура
към лицето на реката.

Може само да съм мярнал високата вълна,
прииждаща от дълбините ведно със мъртвите течения
и искам да си спомня стъклената светлина в следобеда, бавното огъване,
отвесна светлина,
която носеше с вълната късовете корк,
усукано платно и дреха,
и някакво гребло сред пяната в прибоя.

 

МОГА

на Б.

Мога да те нарека с различни имена,
красиви като песните на плахата авлига.
Мога да вплета в косите ти
невидимия спектър на всички светлини,
мога,
мога да те нарека горчива пръст
или просто пясък,
мога,
мога да ти поднеса тичинките на живота
от сърцето на ефирното глухарче.

Но повече ме бива да тъгувам с ястреба,
присвит върху скалата с форма на гемия
и да се оставя да ме люлее вятърът
в жълтата мътилка на падащата вечер.

 

НАДПИС ВЪРХУ КАМЪК

Сега си тръгвам, загърбил морето,
с корабния дневник в моряшката торба. Какво да правя още
на стихналия плаж, с петна от бели ивици по сивкавия пясък,
в началото на зимата –
дълъг бряг, дълъг пясък, обрасъл целия в треви и сухи храсти?
Острите ръбове на северняка дълбаят морето,
дълбаят дюните, дълбаят очите ми
и се качвам, и слизам по сгърбените възвишения –
единственото живо същество, останало в мъглата
на снежните вихрушки.

Сега си тръгвам, макар че тук е моят дом
и споменът лежи на пясъка.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments