Мона Стоянова-Хатиб – Януари

Януари минава през нас и взима всичко. Търсим надеждата в тъмнината на света. Единствено думите ни връщат към живота в новата публикация на Мона Стоянова-Хатиб.

Александър Арнаудов

 

Кафе и надежда

Казват, че от кафето не може да заспиш. Не е вярно. Сега ще ти разкажа друга гледна точка.
Правиш си последното кафе за деня. Изпиваш го и поглеждаш към дъното на чашката. Да видиш дали съдбата ти е хубава. Да видиш дали те очаква нещо добро. Кой знае. Може път да ме очаква си казваш. И защо не? Не заслужаваш ли? Да, заслужавам.
Така се успокояваш, вдишваш и издишваш дълбоко. Кафето вече ти е дала успокоителното, от което имаш нужда, за да заспиш. Кафето ти е дало надежда. Надежда, че утрото може и да е по-благосклонно към теб. И ти вярваш. Тогава нощта придобива друго измерение. Вече не търсиш надежда в звездите. Даже ги пренебрегваш. Вече не търсиш надежда в тъмносиния свят.
Нощта не е мъчение, не е нерви.
Загасяш лампата. Дърпаш пердето. Заспиваш.

 

Пътища

Защо ми се ядосваш? Защо ме нападаш, дете? Аз искам да бъдеш много много щастлива. Всеки ден се моля за това. Когато посещавам църква и паля свещи,аз се моля.Но щастието не е подаяние. Трябва да го заслужиш. Трябва да покажеш, че го заслужаваш. Трябва да събереш сили да отстоиш. Трябва да изминеш пътищата, които ще те отведат до щастието. И те няма да са никак приятни. Дори болезнени, дъще. Защото това е живота.
Първият път той е само началото. Него ще го вървиш с обувки. Него ще го вървиш със страст. С мерак. Без да усетиш умора. Не само ще вървиш, а душевно ще летиш.
Но вторият път е друг. Вече ще си принудена да махнеш обувките. . Оставаш по чорапи и лека по лека усещаш действителността. Усещаш дълбокото. И някак си те пронизва, но ти върви. Върви дори и чорапите да се скъсат. Това е отстояването. Въпреки болката аз вървя…
И ще видиш как ще дойде третия път. Най-последния. Когато и последната ти защита се предаде-чорапите. Вече боса. Срещаш се с камъните. Дупките ще станат по-големи, по-опасни. Ходилата ти ще кървят и ще боли ужасно. Едвам ще стъпваш. А воля ти ще е на предела си, но ако отстоиш и си хладнокръвна накрая трева ще видиш.
И помни: обувки, чорапи и боси крака.

 

Януари

Януари. Усещам те. Как течеш по тялото ми. Как докосваш всяка частица от душата ми.
Усещам те. Тук и сега.
Чувам те. Как ми напомняш да се съживя, да се върна към живота. Да се мобилизирам И за тази цел използваш дивия си сняг. Който ме пронизва и аз веднага подскачам.
Казваш ми: „хей, не се отчайвай,ти си лудата Амал. Онази, който е готова да влезе в ледени води. Онази, която играе върху огън. Онази, който докосва звездите. Която протяга ръце, колкото може към света. Спомни си тази част от теб. Спомни си другата част. Спомни си истинското си аз. Остави лъжливото, калта да го убие.“
И така Януари не спираше да говори. Всеки ден. От сутрин до вечер.
Януари пращаше бури, да. Но се оказа по-предан, отколкото ти. Януари, се оказа по-упорит. Всяка година по едно и също време се връщаше. За да ми напомни, пръскайки малко див сняг в очите ми. Да ги отворя отново, да прогледна. Всяка година се връщаше за мен.
Представях си как идваш макар един път в годината. Да те видя, за да да ме стреснеш, дотолкова, че да се върна. Да приема, че живота без теб продължава. Ала тази представа (imagination) си остана не реализирана.
Тъй като ти и това не направи, защото Януари не беше ти. А някой друг.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments