Мона Стоянова-Хатиб – Тишината е граница

Любовта превръща кръвта на хората в мастило, което пише смъртта ни. Животът неизменно се връща като агония в новите стихове на Мона Стоянова-Хатиб и продължаваме завинаги отвъд.

Александър Арнаудов

 

*
Прочети небето
и ще усетиш как нощта идва
затваря очите си 
пъха звездите си
в скута ти
и заспива

 

Deja vu

да бях те видяла
да бях те срещнала отдавна
някой да запълни празнотата
от неизживяни моменти

 

влюбен

кръвта на хората
се превръща в мастило

 

вече нямам нужда от тишина

някой който да те кара да говориш
да се чуваш
защото има шанс да изгубиш
следите си
тишината е граница
която те убива

 

Справедливост 

доста често
пренебрегваш поeтите
но аз
ти написах 
цяла поема 

 

дни без вяра

времето се превръща
в агония
дишайки причиняваш
си болка
умираш многократно
и се завръщаш

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments