Иван Пецев – Бях самотата

Животът ни превръща в самотата, която ще ни роди. Очите ни се превръщат в гроб за телата и търсят надежда. Невинноста си отива като смърт в новите стихове на Иван Пецев.

Александър Арнаудов

 

*
На онзи под,
като бездна поглъщащ
всеки звук от нея,
в бели ивици рисуваше
невинността си
за последен път тази вечер
за последен път изобщо
и аз, сламката в бурното ѝ течение,
нейният катранен залив,
бях самотата,
в която тя възнамеряваше
да се удави

 

*
Чета го,
в потрепващите ѝ очи.
Точно там, където
тъй нагло са се приютили всичките ми сезони.
Тя като сърна се спира съзнателно на шосето.
Знам го.
Поглежда ме.
Усмихва ми се.
И чака да се влюби в мен
та да се отровя в егото си.
Тя
целува ме,
а в целувката ѝ два фара
копаещи яма за телата ни.

 

*
над яма от спомени
омършавелите ни от страх тела
си подхвърлят дуло с пеперуда в барабана

надеждата е
че ако достатъчно дълго играем тази игра
и двамата ще свършим
в психиатрията

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments