Бистра Иджома Окереке – Смъртта е вечност

Накъде водят линиите на самотните сърца? Небето ли е рая? И кое е истинско – реалността или съня? Всички тези въпроси в един монолог, разговор със себе си, със специалното участие на Бистра Иджома Окереке.

Ива Спиридонова 

 

*
проследявам линиите на очите ти
погледът с който изпиваш
пулсиращата вена на врата ми
линията на сърцето ти която
допира самотното ми сърце
линията на ръката ти която
обгръща моята с обич
мисълта ти която ме прегръща
и всички линии водещи
до твоето
лице

 

*
може би утре никога няма да дойде
и утре ще е поредното днес
може би живеем просто
въобще без следа
и в предсмъртен унес
може би сме просто останки
отдавна отминали сенки
същества безплътни и жалки
плод празен с обелки
може би за нас няма спасение
а всеки е в свой собствен ад
смъртта е единствено решение
и ключ към отвъдния свят
може би раят е другаде
отвъд тези размазани образи
раят е високото синьо небе
а адът са нашите мисли

 

*
сърцето ми се пръсва
из пространството
разпилява се
по нечие чуждо стъкло
като загубила се
капка любов
и се отправя
към бурното синьо море
търси стряха или покрив
под който за миг
да се спре

когато се изгуби
полита към
високото
синьо
небе

 

*
тъгата се впива в кожата ми
като пиявица изсмукваща
отровата на щастието
студени зимни дни
топлина на изчезване
сърцето ми спи
чувствам едва едва
дебне тихо смъртта
сънувам кошмар от
разпаднали се мечти
обичта си пестя
на изчезване съм

сърцето си ще залепя
щом е пролет навън

 

*
нямам памет за това
което съм била
преди секунда
преди да се родя
съм умряла
преди да ме има
ме няма
сънувам че съм
когато съм будна
се мисля за сън

 

*
приклещена съм
от битието
на живеенето
притежава ме
тялото ми
изгаря ме
окото ми
претъркулва се
една сълза
ярко капеща
като звезда
проглушават ме
безсмислени думи
изречени под
сивото небе
боли от живота
от липсата на
любов

 

*
не искам да съм част
от общество без ценности
не искам да ме е страх
и да разменям любезности
не искам да се смея
когато вътре в себе си
не искам да живея
забравих как да копнея
не искам да ме използват
да ме тъпчат в чували
да ме поробват
без любов да са ми дали
не искам да дишам
без душата си
трудно да сричам
желанията си
не искам да си разменям
празни поздрави
и да се разделям
с мислите си мръсни
уморих се
не мога
не искам
да живея
едва

 

*
пробождам се като
бодлив трън
кървя
за да знам
че не спя

 

*
нахлузвам се
като ръкавица
за да си напомня
че ме има
нося се
внимателно
за да не се
изгубя

 

*
опаковам се
и се подарявам
на следващия
който може да
ме разопакова

 

*
от любовта ни
остават
само
четири празни очи
три пресушени бутилки
две самотни ръце

и едно пусто сърце

 

*
смъртта е тихо чудовище
обитаващо леглата ни
смъртта е болка в сърцето
смъртта е самотата на душата
в късен следобед
смъртта е изгрев
по залез слънце
смъртта е упойката
на мечтаещ човек
смъртта е тъгата в
очите на смеещия се
смъртта е есенен дъжд
без дъга

смъртта е вечност

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments