Юлия Радева – В три през ноща

Сърцето ни се прощава със слънцето. Светлината създава нова пътека, в която да изгубим себе си. Морето на живота се превръща в нас с новите стихове на Юлия Радева. 

Александър Арнаудов 

 

Ще те обичам от утре.
Днес съм за перилата хваната
и се чудя
защо не ме спасяваш?
А, се родих в слънчевото отверстие
между слънчевият лъч и дима от вулкана,
пепелта на тор е станала,
по тревата едва разлистена
перли в маргарити, и земята,
земята с вулканична пръст,
тук някъде беше – лавата пречи
дим и огнена плява създава нови пътеки,
права по която огъня стига в ниското
хора и къщи
а аз съм помазана
от ръката Негова, може би защото
своята лепта дадох,
Той ми каза, че съм тичинката на цветето
и спомена името ми,
Сега съм при Слънцето и го моля,
ти си….храмът, който още не съм отваряла
и не знам къде криеш ключа, ала
през процепа на вратата – мозайка,
липсва парченце история
Ще те обичам от утре
днес
се прощавам със Слънцето.

 

*
Не ми остава нищо друго
нищо друго – ще изпия
на лозницата сълзите
и стените по които е тръгнала
ще счупя и ще вляза – тихо на пръсти
ще пусна въздухът и със чуждите сълзи
и думите чужди – откраднах поезия
ще пропълзя до леглото
то още диша,
и ще прескоча гроба, гробът е жив
тогава
ще ме видиш да летя
по вълните на прилива
по морето
а морето прекъснато, на ръба съм
на скалата издълбана от бутилки,
лисчета с мастило размазано
не плача.
Морето се превърна във суша.
На морето му трябва вода
трябват му сълзи за да се върне.

 

*
Аз, не ти искам парите,
гладна съм за човешко присъствие,
за последен фас който изпушвам с някой,
на Коледа искам да съм в реална приказка
да потъна в бяло златисто червено
чувам стъпки, седем джуджета ходят на пръсти
каква сърдечна среща
по спиралата осем сенки палим звездите.
Екзюпери пише за мен и съм в капана на Малкият принц
пет милиона звезди – фанфари
и куче
моят приятел за в бъдеще.
Най-красивата приказка пиша в три през нощта
на първо кафе
на първо обичане
без предателства
небето е жертвеник бял,  снежинки и вятър – път
в три през нощта те обичам.

 

*
Тишина, скърца перото,
мастилото свети,
думи в пътека,
усещам
по устните пръстите ти,
хлътвам в миналото –
на живота книгата
твърда трохица преглъщам
а има още и още
Тишина,
пясък, часовник,
къщата още е цяла
медена пита виси на вратата
восък и мед
на прага Ти
мирише на хляб, на любов,
Тишината е топла,
тишината в която
последни листи пиша на коленете ти

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments