Велислава Кандова – София ден и нощ

Носим се по течението на живота и стигаме дъното с очи. От бетона пълзят хора, докато раждат утрото. Светът гори за нашето щастие в новите стихове на Велислава Кандова.

Александър Арнаудов

 

Рекапитулация

Празнично е, с малка ленена торбичка
пазарувам в копа.
Усмихнати селски жени,
по-здрави от мъжете си,
ме питат –
Как си,
София ден и нощ?
Усмихвам се
и потъвам сред хиляди стоки,
стискайки в джеб тънка пара,
колебая се, кое ще ми трябва за Новата,
и с какво да изпратя Старата?!
Грабвам кола,
два литра,
голяма,
тумбеста като налята жена,
точно там където желаеш.
Чувствам се като африканец,
щастлива!
Няма сняг и зъбите ми блестят,
езикът ми се плъзва
в гърлото на шише,
захарта на живота
удавя ме…
Че Не Ге

 

*
Риба в аквариум
наядох се
издух тумбак
понасям се по течението

 

*
автобус пълен с желания
сутрин жените са с черни очи
съвършено изписани с туш
миглите стройно разделени
покриват уморени очи
косъм по косъм подредени
бретони козирки
покриващи времето
в което ни няма
леопардови якета
гушат празни кореми
курви бързащи в сивото утро
гълтащи смога
за дребни пари
вярващи в своето щастие

 

*
Ден на християнското семейство
Един път в годината
всички жени се събират,
по телефони, по жици-стариците,
по кафенета младите…
Щракат със пръсти, шептят си-
Честит празник, на вашето семейство!
Макар Мария да е спала със твоя
мил и любящ съпруг,
те гледа с озарени очи
смело и сърба със устни
горещото си кафе.
Строителки минали и бъдещи
на дом, семейство и бит!
Създателки на празници!
Чии топки закичихте на елхите си,
сричайки молитви за здраве,
с изгладнели от пости усти.
Празник е, а навън вали ли,
вали.

 

*
Свърши(х) ли
бледи устни
между тях
захарно съвършенство
топи се
дразни и съблазнява
гъделичка небцето
плъзва се по малинен език
а аз нехайно рисувам сърце
стискам мигли
лимонената киселина пълзи
потичат сълзи
стегни се
прошепваш
свърши(х)

 

*
зимно хайку младостко, софийско
първи сняг
езикът ми
остана на сухо

 

*
Мръсен маншон се
претъркулва през локвите
овалян в кръв, сополи и пясък.
Стотинка изпаднала, протрита от жулене, удавена, стърчи като носа на Титаник, опряна у камъка
глава, разцепена на две,
всяка поела по собствен път, сляпо загледана в собственото си бъдеще…
И един ухилен, нервен чичо
с каскет накривен,
захапал геврека,
загледан назад,
към тъмнината в седалките,
с разкапана цигара
и пепел у скута си.
Крещи:
– Ти за какво ще похарчиш печалбата
от златните пирамиди?!

 

*
София
Сутрин топла вода,
голи тела
бързат към работа,
влажни, сочни,
самотни,
изпълзяли от бетонните си кутии,
нещастието търси своето щастие.
Намира го
или не го намира,
чука за кратко
нечие сърце,
по нечия метална врата,
или на детската площадка,
зад блока,
пред блока,
телата се гонят между
глобусът, лодката и стълбата към небето,
в мрак.
Някои свършват, други падат
победоносно наръгани с остър нож.
Бетонните кутии гледат с празните си очи –
неми.
Завесите са спуснати.
Второ действие.
Смог.
И в него свито тялото на любовта
с изплезен, сух език,
изправена дървена кутия
в погребална агенция „Щъркел“ –
Ние Ви носим и Ви прибираме!
Една свещ гори за вашето щастие,
гробни места
няма

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments