Радка Топалова – Крясъкът на мълчанието

Радка Топалова е автор на пет поетични книги: „Шепа светлина”- 2004г., „Хляб и пръст”- 2006г., „Дъждовни очи”- 2009г., „На тишината гласа”- 2015г. и „Коя ли съм?”- 2017г. През 2007г. написва История на ТД „Руен” по случай 50-годишния юбилей на Туристическото дружество. Нейни стихове са награждавани в Национален литературен конкурс „Пролет моя”, „Мила Родино”, в Международен литературен конкурс „Лирични гласове”, Литературен конкурс на КТД „Нов живец”-Атина и др. Участвала е в Международния фестивал за поезия „Духовност без граници”. Публикации има в местния и периодичен печат, във в-к Литературен Пловдив, в-к Литература и общество-Варна, Литературен глас-Стара Загора, в-к на българите в САЩ и Канада „България Сега”, а също в списанията „Матадор“, „Родопско слово“, „Животът в света на поезията“, в сп. за литература и култура „Мечта за книга” на изд.”Буквите”, сп.”Черно и бяло”, в сборниците „Приятели в света на поезията”, в електронно списание Литературен свят, в литературните сайтове Plovdivlit, Litinfo, EuroChicago, стихи.ру. Член е на Дружеството на Пловдивските писатели, СНБП, СБЖ и МАЖ-Европрес.

 

ПРАВОТО ДА СИ ЦЯЛ

Понякога ми идва
с един отчаян ритник
да избия вратата.
И с едни гърди напред, далеч
от полагащата ми се порция въздух
да се просна на голата земя
с пръсти и устни да я разровя
да усетя силата ѝ
тогава с един силен ритник
да затворя вратата на битието –
капсулирано, оловносиво
и да започна всичко отначало
от Адам и Ева да взема ябълката
от пещерняка – къс месо
от питата – къшей
от виното – глътка
А от Живота –
правото да съм цял!

 

СТАРАТА КРУША

Старата круша оголена сочи небето.
Джанката е съвсем подивяла.
Съска тревата до кръста.
Жътварски песни тъмнеят в хамбара.
А онемели преглъщат езици,
тъга и болка – до безразличие.
Пчелите губят се някъде,
като във пустинна орисия.
Мараня е над заглъхнали ниви.
И прокоба над свято разпятие.
Старата круша ли?
Бог ли ни сочи небето?
Болна и ялова е земята.
Чуждите круши горчат на небцето.
Съхне ни, съхне като круша душата.

 

*
И будят стъпките
заспалите треви.
И срамежливите глухарчета.
Дълбоко окопани плевели.
Надменни нарциси.
От стъпка… в стъпката
на мравешката армия,
в човешките мундири.
И ще отекнат стъпките
в неловкото мълчание,
в удобното мълчание
на тишината
на богоизбраните.
От днешното безвремие.
Но ще останат стъпките
на утрешния гняв.
На мравките,
тревите,
срамежливите
глухарчета.
И на червената луна,
разбрала еделвайса
и върха.

 

ЗАГЛЪХВАЩИ ИСТИНИ

В шептенето на недоволството.
В крясъка на мълчанието.
В премълчаните истини.
В цената на чувствата.
В изречените присъди.
В усмихнато коварство.
В набръчканата нежност.
Във ненаправено добро.
В извършената мерзост.
В прашасалия стих.
В заглъхналата чалга.
Човешкото ни потекло –
презира безчовечност.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 17, януари, 2019

Comments

comments