Пламен Пенев – Светлината когато те сънува

Светлината ни сънува и посрещаме света в сянката си. В тишината не можем да различим небето от слънцето. Превръщаме се в сърца без памет в новите стихове на Пламен Пенев – втора негова публикация в списание „Нова асоциална поезия“.

Александър Арнаудов

 

Из Записки на мечтателя

Луната нескончаемо посрещай светлика в мрака броден
спомените с милващи ръце не досънуваните дорисувай
предпоследното безкрайно съзерцание –
преди да заобличаш свойта смърт чертите й течащи
тъжния саван съшит от безилюзии
всеобщите конструкции на тяхната отблъскваща безформеност
подобно времена с изтичащи черти несвършващо море
синкаво помътнен тръгнал си потъващ поглед –
и станеш сянка в залутана забрава
стенеш без сърце и памет
другар на скитащия вятър
говореща трева с душата на земята…

 

Отражения Из Една страна

Стрели с криле души и слух през тъмни корони в паркове златисти алеи
сводове от светлина храм и кръст в небе надничаща надежда
минаваме неръкотворни мислещи дървета
край тях разхождаш сенките идеи килими под очите и нозете
повеждат ни и светят присъстваш и не си
рисуват орбити очите
нечия обширна сънувана привидност –
Невидима ръка повдига се и пише с ръката ни навярно видима
безкрайни поетически любови и посоки тъй отдавна в елисейските поля
не спрели се до нас бленувани чистото изкуство и приятелства
от друг живот не свършил никога и спомнен
в светлик огрян от толкова неща незрими наши езера
явният безкраен смисъл
И слушаме приведени в мечтана тишина
някаква единствена земя от слънце
не стихва жаждата и целият несвестен мрак натрапен спътник –
Светът убежище на смисъл съд от мислещите тъкани направен
колко светлина из всичко съзираме присъстваш
/дори когато присъдите са неумолими и безчислени/
и толкова отвън навътре в сферите на цялата загадъчност
/само я усещаш/ нито някога ще я допишем притежаваме
подобно риба в улова изящен неволни мислещи участници
наоколо извън незримата привидност някакви събития
неявни сенки всички обитавани градини в които ни е имало
отвън навътре преминаваме нищото докрай не ще разбираме
само тихо мислещи слънца и верни сенки
в сърцето на вселените –
Някакви привличащи ни очертания
енергии с тела от този свят
до всички други мислещи прибрежия
дворове фасади дишащи корони и листа цветя
спуснати с сънувания дъжд в следобедните силуети по покриви корони и дървета
раснали цветя из дворове сънувано изящни най-близки до мечтаещите истини
онези цветни изчистени полета дъхава земя с листа покрити
и котешките тихи стъпки до леки птици родни стихове
незрими отражения земя родина с целия живот прекрасен
който в огромните тела на мислите живеем –
планини от цветове природи
обични градове от спомени
които ни обичат
и ние в тях –
завинаги…

„…Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!“
Д. Дебелянов, „Да се завърнеш в бащината къща“

 

Из Обич Да тръгнеш и не се завърнеш

Непосилно е пристъпването през площадите
робството е толкова безкрайно
вървиш и само си припомняш отдавнашни слова-видения
които сякаш са единствена реалност
далечно неръкотворното сказание
в мрак безсилие несвършваща тъга
и сам сама мечта из бездна бедстваща действителност –
Да тръгнеш без да се завърнеш само верен звезден спътник
в някаква страна от лек живот въздигнат
но не все още тук сред свят от лепкав здрач
безкрайната цинична безнадеждност
скверно блудстваща безвременна
безславно унизени в креещо приземие
да тръгнеш и не се завърнеш
съшит от светлина и вяра безтелесна
зове ни всичкото неспирно което спомняме
идва вечен верен сън някъде натам в едничката страна
с отдавнашни слова-видения и вярност
и с теб Родино само ще говорим
в сбъднато сказание
и с тебе майко
където и завинаги
в родни светли домове…

 

На майка ми

/Из Посвещение Бяла приказка/

Птиците цветя летящи
дъхави просторни снегове
лято на душите
светликът
топъл и единствен
спомняш си
никога не тръгвал
нашето обичане
в нетленни хоризонти сърца и брегове –
прегръщат те мълчат нашепват
снеговете нескончаеми пространства
над тях мечтана тишина
далечна и прекрасна
под тях ти и вечността ни
моя вечна майко
никога не тръгнали
нашето обичане
което някога прегръщаш и все виждаме

 

*
„…О, самота зловеща в ниските простори!…“
Едмунду де Бетанкур (1899-1973)

Познание което границите среща из времена от изгрева и залеза
С блян обширни хоризонти
и само птичите цветя из скитащи поля
тъй огромен кристалният изящен сън
в нестихваща тъга окаяна реалност
от мрак и светлина съшити тъкани –
прокудени далечни не живени знамена
и толкова напразни залутани животи
които себе си очакват блестящи копия
наметнали покрусата окаяна реалност
само мрак и скитаща подобно тъжен и безкраен залез тъгата
бавно неусетно посипала очите думите и раменете когато гаснат
забравените техни далечни продължения криле тела на птици
литнали под сводовете на бленуващи души
изящното последно продължение
огромният живот кристален сън

 

*
…И светлината когато те сънува
неусетно преминават времената
подобно вечност която те дописва
на хребета с невидими понесени крила

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments