Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Не/Битие

Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов – поетите стоящи зад издателство „Библиотека България“ вдигаха през цялата година публиката на Нова асоциална поезия на крака по време на четенията на живо в столичния клуб MAZE със съвместните си екстремни лирични сетове. В последния брой за 2018-та на нашето електронно списание ви предлагаме техни стихове, прозвучали в рамките на въпросните шеметни изпълнения. Продължаваме отвъд апокалипсиса на сърцето. Животът се превръща във вечност, едва когато краят стане истински.

 

ЖИВОТ

Последвай пътя,
татуиран
на ръката ти
от Бога.
Животът знае
на чии ръце
съвпадат
всичките им
пътища.

Искам само да кажа:
обичай и страшно да е,
любов ли е – важно е…

Разгадавам думи
от шифъра на живота.
Кодът за щастие –
неразбиваем.

По дяволите
падналите ангели!
Изгарят
всички падащи звезди.

Не съм звезда.
Докосни ме.
Аз съм само
живота,
запалил
очите ти.

Поглеждам го
с чужди очи,
пронизва ме,
разчитам го
в първи поглед,
пали ме
защото си ти.

Белег върху
паметта на
сетивата ти,
надживявам
всички твои
умиращи
сезони.

Когато дишаш с раната,
тогава приемаш смъртността.
Когато раната не е твоя,
тогава отхвърляш преходността.

 

СМЪРТ

Живееш по посока
на залязващото слънце
с очи, насочени до смърт
към изгрева.

Живее ли в тебе човек,
останал без вик,
заседнал на гърлото,
подреждащ мълчания?

Изживей ме отречена
и ще съм неизбежната смърт
на всяко отричане
от любовта.

Живее ли в тебе човек,
присъства ли винаги,
спомен ли е за демони,
къса ли разстояния?

И смъртта
няма да ти
стигне
да заровиш
в нея
любовта,
недадена
в живота.

Мъртвите не получават писма.
След живота наказани.
Събират се
като дъх от поезия в прозата,
отчупват си от нашия смях…

 

ВЕЧНОСТ

Всеки път
има край,
в който пак
да намериш
начало.
Само аз съм
безпътно
безкрайна.
Пристигаш ли?

Накрая, по пътя
събирам сили
за ново начало,
сляпо пристъпвам
в безкрая.
Виждаш ли ме?

Аз съм
жената, с която
нямаш бъдеще,
понеже подарявам
вечност

Ще изтрия мен
от своето вчера.
С теб да съм –
да усетя вечност.

Телата нямат
вечност,
но са път
към нея.
Докосни ме
с душата си,
докато още
имаш ръце.

Най-красивата любов
е онази, с чието раждане
изплуват смело сълзи в очите ни,
която се разплаква пред живота,
положен в сплетените ни ръце.

Пуша бързо.
Така и живея.
Само с теб искам
да спра времето.

Младостта е порок.
Губим време и ценности.
Зрелостта е урок.
Търсим време за ценности.
Краят е най-висок.
Тогава времето е безценност.

Забравих
да ти кажа,
че съм вечност.
Все повече
обичаш
всеки
следващ
път.

Смело напред стихии посрещам,
завихрям се в бъдеще,
без страх го пробивам,
политам и го усещам.

 

P.S.

Нима ще бъдем
истински до края
едва когато краят
стане истински?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 16, декември, 2018

Comments

comments